Мъжът бе съвсем скован. Мъртъв от двайсет и четири часа, не повече. Кръвта по лицето му се беше съсирила, но не съвсем засъхнала.
Делагера постоя клекнал до мъжа, загледан в лъскавото просветване на езерото Пума, в далечното проблясване на весло от плоскодънна лодка. После се върна под навеса и започна да опипва наоколо, търсейки тежка цепеница с много кръв по нея, но не откри нищо. Върна се в къщата и излезе на предната веранда, приближи се до ръба и се загледа надолу, където пътят рязко се спускаше, после в големите плоски камъни на поточето.
— Да — промълви тихо.
Мухи се бяха скупчили върху два от камъните. Не беше ги забелязал преди. Височината бе около девет метра — достатъчно да сцепи нечия глава, ако се приземи както трябва.
Седна в един от големите люлеещи се столове и няколко минути пуши, без да помръдне. Лицето му бе сковано от размисъл, черните очи — далечни, вглъбени. В ъгълчетата на устните му играеше стегната, напрегната усмивка, леко саркастична.
После безшумно прекоси къщата, завлече мъртвия обратно в навеса, покри го на две на три с дърва. Заключи навеса, заключи и къщата, върна се по тясната стръмна пътека на пътя и влезе в колата си. Минаваше шест часът, когато потегли, но слънцето още грееше ярко.
5
Стар тезгях от магазин служеше за бар в крайпътната бирария. До него бяха поставени три ниски табуретки. Делагера се настани в единия край близо до вратата и се загледа в пенестата вътрешност на празна халба бира. Барманът беше тъмноок младок в работен гащеризон със свенливи очи и мека редичка коса. Заекваше.
— Д-д-да ви н-н-налея л-ли още е-д-д-на ч-ч-чаша, гос-п-подине?
Делагера поклати глава и стана от табуретката.
— Рекетьорска бира, синко — тъжно каза той. — Безвкусна като блондинка в бардак.
— Д-д-доставят ни я „П-п-портола б-бру“, господине. П-п-предполага се, ч-че е н-н-най-добрата.
— Нищо подобно. От нея по-лоша няма. Само че или трябва да купувате от тях, или няма да ви подновят разрешителното. Довиждане, синко.
Той отиде до мрежестата врата срещу насекоми и погледна към огряното слънчево шосе, по което сенките вече се издължаваха. Отвъд асфалта на застлано с чакъл пространство, оградено от бял дъсчен стобор, бяха паркирани две коли: старият кадилак на Делагера и прашен нащърбен форд. До кадилака беше застанал висок кльощав мъж в спортен, защитен цвят костюм и го оглеждаше.
Делагера извади лула, натъпка я до половината от кесия с цип, бавно и внимателно я разпали и метна кибритената клечка на една страна. После леко застина, загледан през мрежата.
Високият кльощав мъж разкопчаваше брезента, покриваш задната част на колата на Делагера. Отметна го донякъде и застана над него, втренчен в пространството отдолу.
Делагера безшумно отвори мрежестата врата и прекоси асфалта с тихи, широки, небрежни крачки. Каучуковите подметки заскърцаха по чакъла, ала слабият мъж не се обърна. Делагера застана до него.
— Стори ми се, че ме следите с колата си — каза приглушено. — Какъв е проблемът?
Мъжът се обърна, без да бърза. Имаше длъгнесто кисело лице и очи с цвят на водорасли. Сакото му беше разкопчано, единият край отметнат назад от ръката на левия хълбок. Беше положена върху пистолет, наместен с дулото напред в кобур на колан, кавалерийски модел.
Огледа Делагера от главата до петите с лека крива усмивчица.
— Твоя ли е щайгата?
— Ти как смяташ?
Мършавият отметна сакото си още назад и показа бронзовата значка, закачена на джоба.
— Смятам, че съм лесничеят на окръг Толука, господине. Смятам, че сега не е сезон за лов на елени, а за кошути сезон никога не е имало.
Делагера бавно сведе поглед, надникна в задната част на колата си, леко се наведе, за да види отвъд брезента. Върху разхвърляни боклуци редом с пушка лежеше тялото на млада кошута. Благите очи на мъртвото животно, загубили блясък в смъртта, сякаш го съзерцаваха с кротък упрек. Върху стройната шия бе засъхнала кръв. Делагера се изправи и спокойно каза:
— Колко мило.
— Имаш ли ловджийски билет?
— Не съм ловец — отвърна Делагера.
— Това няма да ти помогне. Виждам, че имаш пушка.
— Аз съм ченге.
— Ченге значи? А случайно да имаш значка?
— Случайно имам.
Делагера бръкна в горното си джобче, извади полицейска значка, потърка я в ръкава си, показа я, полегнала в дланта му. Мършавият лесничей я загледа втренчено, докато облизваше устни.
— Лейтенант-детектив значи? От градската полиция. — Лицето му стана завеяно, лениво. — Добре, лейтенант. Ще пропътуваме десетина мили надолу с твоята кола. Аз ще се върна на автостоп.
Делагера прибра значката, внимателно изтръска лулата си и стъпка жаравата в чакъла. Метна брезента на мястото му, без да го закопчава.