Гребецът се обърна лениво. Очите му бяха вперени в лицето на Мария, макар че рискуваше да бъде наказан безмилостно за тази проява на неуважение. Той седеше зад греблото, но Мария веднага разбра, че има насреща си извънредно висок мъж. Мръсните, сплъстени коси бяха светло-кестеняви, очите му бяха сини като нейните, но още по-светли, почти сиви, те святкаха злобно. Вероятно не беше испанец. Може би един от онези англичани, които бяха заловени при нападение на някой от корабите на Негово величество, натоварени с несметни съкровища.
Обзета от внезапен гняв пред подигравката в очите му, Мария грабна камшика на надзирателя и го стовари с все сила в усмихнатото мъжко лице.
От устните на роба излезе само леко съскане. Той се изправи с невероятна гъвкавост, успя да улови металния край на камшика и го издърпа към себе си. Мария политна към него и още преди да е успяла да пусне дръжката, падна на твърдите, мускулести гърди на непознатия. Всичко стана толкова бързо и толкова тихо, че тя не можа да извика за помощ, нито да се защити.
Робът я притисна до гърдите си и тя усети биенето на сърцето му. За секунди Мария застина неподвижна — като зайче под смъртоносния поглед на змията. Като всички останали, и това немито от месеци тяло вонеше на пот и мръсотия и беше кораво като желязо. Тя усети натиска на ребрата му през тежката коприна на роклята си. Макар да беше отвратена от прегръдката му, изпита нещо като възхищение пред завладяващата му мъжественост. Той беше животно, наистина, но прекрасно диво животно. Белите му зъби заблестяха с мрачно задоволство от неловкото й положение измежду тъмните къдрави косми на брадата му,
— Сини очи — промърмори подигравателно той, — значи не си истинска испанка. Питам се кой ли идалго би могъл да създаде такава горда красавица.
Ръката му разхлаби хватката около камшика, Мария го изтръгна и отново посегна да го удари. Кожата му, обрулена, от вятъра и слънцето, се покри с пръски кръв, но той очевидно не усети болка, а се изсмя с пълно гърло, при което надзирателят се събуди и се огледа като подивял. Ужасеният му поглед падна върху доня Мария, която се бореше отчаяно с един от робите. Сепнат, мъжът скочи на крака и се втурна да й помогне.
— Кучи син! Как смееш да поглеждаш към доня Мария Сантяго! Свали мръсните си лапи от благородното й тяло!
Крясъкът му стресна другите роби. Изправени пред непосредствена опасност, те извикаха страхливо и се скриха зад греблата си, обзети от смъртен ужас. Знаеха от опит, че простъпката на някой от другарите им водеше до тежко наказание за всички.
Полудяла от гняв, Мария продължаваше да шиба с камшика гребеца, който я бе обидил. Беше твърде възбудена и задъхана, за да обясни какво е станало.
— Моля ви, доня, моля ви… — Надзирателят не смееше да докосне една толкова важна личност и посочи почтително вдигнатата й ръка. — Не биваше да идвате тук. Ще ви отведа до стълбата и ще повикам прислужницата ви…
Мария беше побесняла от гняв и не беше в състояние да разсъждава разумно.
— Това куче ме обиди. Той…
— Той ще си плати за стореното, доня, и то в пълна степен. Обещавам ви.
Мария политна назад, но голият, мръсен крак на роба беше настъпил края на роклята й. Тя се дръпна възмутено и тежката коприна се скъса.
Гребецът отново избухна в безсрамен смях.
— Я виж ти! Такъв огън се отглежда само в Англия. Извинете ме, милейди. Трябваше да разбера откъде идва куражът ви. Предполагам, че майка ви е била моя сънародничка.
Той говореше на английски и Мария зяпна смаяно. Преди това се бе обърнал към нея на придворния кастилски и в гласа му имаше злобна подигравка.
Мария знаеше английски, беше го научила от баща си. Той се радваше да слуша майчиния език на Мери Гаскойн от устните на дъщеря си, когато двамата бяха насаме. Това му напомняше за дългите английски нощи, когато беше придружавал младата придворна дама по усамотените алеи на парковете в Уайтхол и я беше ухажвал.
Мария беше ужасена от безцеремонността, с която й говореше един мръсен пират. Този мъж се държеше с нея като равен! Как смееше да изкаже предположението, че и двамата имаха английска кръв във вените си? Това беше истината, но тя само усложняваше случая. За първи път в живота си тя бе принудена да признае факта, че кръвта на майка й е кръв на враждебна нация. Макар че Англия и Испания не бяха във война помежду си, корабите на двете страни не преставаха да се нападат, особено във водите на Новия свят. Обидена и болезнено уязвена, Мария обърна гръб на непознатия гребец, бутна настрана надзирателя и се втурна нагоре по стълбичката, за да потърси убежище в каютата си.