— Да. Затова съм тук, да разбера какво се е случило с него. — Работих упорито по този проект. Провеждах изследвания в продължение на месеци. Нямаше начин да позволя на този тип да ми припише нещо или пък да замеси института.
— Не са ви казали какво е сполетяло Алек? — Очите му блеснаха в полумрака.
— Съобщиха ми само, че е мъртъв и че трябва да идентифицирам тялото му. — Все още имаше малък шанс да не са намерили Алек, а той да е в кома в някоя болница. Улових се за тази мисъл като удавник за сламка.
Инспекторът спусна прозореца си. Вътре нахлу топъл влажен въздух. Минаваше девет вечерта, но още беше горещо, като по обед в летен ден в Лондон.
— Задушно е — отбелязах аз.
— Не много — отговори той. — Даже е хладно според истанбулските стандарти.
— Ще ми кажете ли какво е станало? — попитах нетърпеливо аз, повишавайки тон. Избърсах потта от челото си.
Надушвах миризмата на мускус от одеколона му.
— Колегата ви е бил убит, ефенди — прошепна мъжът. Клаксоните и бръмченето на колите край нас почти заглушиха гласа му.
Погледнах го. Почувствах се празен, изтръпнал. Предполагах, че Алек е загинал в злополука.
— Съжалявам за лошата новина.
Вгледах се изпитателно в лицето му.
— Защо ме третирате като престъпник, щом приятелят ми е бил убит?
Той не отговори. Продължи да се взира в мен. Очите му сякаш бяха кървясали. Имаше малък бял белег отстрани на челото си.
— Колегата ви имаше ли врагове?
Поклатих глава и отново попитах настоятелно:
— Ще ми кажете ли какво е станало?
За част от секундата забелязах презрение в изражението му, а после то отново стана безчувствено.
Екотът от трафика около нас се чуваше като приглушено ръмжене. Топлият въздух нахлуваше в колата и усещах, че се задушавам. В мен се надигна гняв. Затворих очи да се успокоя, започнах да дишам дълбоко. Трябваше да внимавам. Ако си изпуснех яростта пред този тип, най-вероятно щях да се озова в затвора.
В паметта ми проблеснаха спомени за Алек. Защо, по дяволите, го бяха убили?
— Тайна ли е? — попитах аз.
— По-късно, ефенди. — Гласът му поомекна.
Минахме покрай колона микробуси, сигурно имаше поне петдесет. Всеки бе украсен отстрани със синьо кръгло лого с очертанията на минаретата и уникалния купол на „Света София“.
Бях посещавал Истанбул два пъти преди това. Алек беше идвал тук повече. Сивите редици от сгради се простираха докъдето ти стига погледът, всичко приличаше на огромен мравуняк. Предполагам, че трябва да е така в мегаполис с население от почти четиринадесет милиона. Никой европейски град не е по-голям.
Погледнах през прозореца, опитвайки се да осъзная какво е станало. Всичко беше толкова нереално. Обзе ме отново гняв. Опрях юмрук в стъклото.
— Ще открием кой е сторил това, мистър Раян — заканително рече инспекторът. — А когато го направим… — Обърнах се да го погледна. Той събра длани така, сякаш мачкаше нещо.
Магистралата се извиси над застроена долина, изпъстрена от паяжини с жълти и бели улични светлини. После зави надясно и пред нас се появи цяла алея с овални офис сгради от стъкло и стомана, целите осветени. В един от блоковете премигваха телевизионни екрани.
Край нас проблясваха електронни билбордове. Огромни червени турски флагове бяха спуснати отстрани на по-големите сгради. Небостъргачите, покрай които минавахме, биха изглеждали на място в Манхатън и Шанхай.
Смесени с цялата тази модерна архитектура, по хълмовете се виждаха осветени минарета и ярки куполи на джамии, наподобяващи миниатюрна „Света София“. Изглежда, всеки квартал си имаше по една. Някои бяха полутъмни и с по-малки минарета, други бяха осветени като футболни стадиони. Но никоя не можеше да се сравни с красотата на „Света София“.
— Алек обичаше този град — прошепнах аз.
— Прав е бил да го обича. Това е градът на бъдещето — отговори инспекторът. — Разрастваме се бързо. И го управляваме добре. — Той гордо посочи с ръка над мегаполиса. — Раждаемостта ни не е ниска като в другите европейски страни. — Мъжът присви вежда и се усмихна широко.
— Хората все още ли се преселват тук?
— Повече от всякога. От Турция и от целия регион. Всеки заслужава бъдеще.
Кой би могъл да оспори това? Обърнах глава и отново се вгледах в профучаващите коли. Те сменяха лентите като че ли се намираха на състезателна писта.