— Не — отвърнах аз.
— Добре. — Той стана и се приближи до близката маса, директно под един от готическите прозорци, заемащи цяла стена. Зад прозорците ни мамеше синьото небе.
Отпуснах се назад. Със слънчевата светлина, струяща през прозорците, залата заприлича повече на параклис, отколкото на бар. Нямаше да имам много възможности да се насладя на безгрижната атмосфера в такова място.
Наблюдавах Дейвид Саймън. Говореше с някакви хора, седнали край маса в отсрещния ъгъл. Обърна се и ни махна.
— Уредих среща за обяд с тези господа. Защо не изчакате с тях, докато се върна — предложи той, когато приближихме.
До масата седеше пенсионер с лъскаво лице. Усмихната жена с огромна, гъста руса коса му правеше компания. Беше облечена в черно-бял кариран костюм. Приличаше на пенсионирана холивудска звезда. Атакува ме вълна от силен парфюм.
— Това е лорд Енискери — представи го Дейвид. Енискери се надигна и протегна ръка. — Никога няма да разбера как си изпроси достъп до това място. А това е Галсъм, прочутата гадателка. Тя ще ви развесели. Измами ли Енискери, Галсъм? — Той изгледа сериозно дамата, седнала до лорд Енискери. Тя се разсмя пискливо и дружелюбно. Здрависахме се.
— Приятно ми е — поздрави тя с широка усмивка. Звучеше като французойка или египтянка.
— Защо не направиш услуга на стар приятел, Галсъм? Защо не предскажеш съдбата на тези хора, докато ме чакат?
— Само заради теб, Дейвид — измърка тя. Махна му, докато тръгваше.
Щом седнахме, се възцари неловко мълчание. Хич не се интересувах от съдбата си. Канех се да отхвърля предложението, но Галсъм вече се обърна към мен и преди да обеля и дума, ме попита:
— В беда ли си, Шон? — Тонът й беше нисък, конспираторски. Погледът й трептеше по мен, сякаш изучаваше всяка моя част.
Погледнах към Изабел. Наблюдаваше ме с присвити устни. „Не казвай нищо“ — предупреждаваше ме изражението й. Седеше доста назад в коженото кресло вдясно от мен. Галсъм и лорд Енискери се бяха настанили от другата страна на масичката.
— Нека да ви поръчам кафе — предложи лордът. Махна на сервитьора.
Няколко минути по-късно Галсъм разпитваше Изабел за работата й в Истанбул. Изабел разказваше подробно, без да разкрива нищо. От нея ставаше добър политик.
Надявах се Дейвид да се върне скоро.
Погледнах през прозореца. Почти виждах върха на Лондонското око. Представих си опашката от туристи, чакащи да видят града от 130 метра височина. Въпреки всичко, Лондон все още гъмжеше от туристи.
Бляновете ми бяха прекъснати, когато Галсъм внезапно подсмръкна шумно и попита:
— Надушвате ли огън?
Сбърчих нос. Беше права. Миришеше на изгоряло.
— Да — съгласих се.
И се огледах…
48
Арап Анак се взираше през затъмнения прозорец на гарвановочерния си „Мерцедес 62S“. От уредбата тихо се носеше „Ездата на валкириите“, точно както му харесваше. Климатроникът мъркаше. Електрическата прозрачна преграда между шофьора и задната част беше вдигната. Двойният турбо двигател V12 се чуваше като далечен бриз. Със света всичко щеше да е наред, ако километражът в задната част не показваше нула километра в час.
Той притисна юмрук в черната кожена седалка. Щеше да закъснее. Мразеше да закъснява. Вината бе изцяло на онзи нов охранителен кордон в Сити.
В този момент телефонът в колата звънна. Арап заби пръст в бутона.
— Да. — Тонът му беше арогантен. Изобщо не показваше желанието му колите покрай него да се изпарят.
— Пакетите са доставени. — Малак изглеждаше нетърпелив.
— Много добре — отговори Арап.
И прекъсна връзката.
Сега последната стъпка щеше да е лесна. Той се усмихна. Вече не му пукаше за трафика. Всичко бе толкова близо и никой нямаше представа какво ще стане…
49
— Надявам се да не е сериозно — обади се Галсъм.
Бях станал от мястото си и се оглеждах.
От коридора пред залата се чу силен звук на аларма. Точно тогава Дейвид се появи на прага, махайки ни мудно. Трябваше нещо много по-сериозно от пожарна аларма, за да паникьоса този тип.
— Всички навън! — извика той.
Изнесохме се от залата под строй, като всеки пускаше другите пред себе си в едно страхотно шоу на британската вежливост. Отнякъде се носеше остра, задушлива миризма.
Като деца след Хамелнския ловец8, малката ни групичка се повлече след Дейвид. Въведе ни в малка стая с дървена ламперия. Изглеждаше така, сякаш не беше използвана от Втората световна война: толкова стари бяха железните радиатори и двете дървени бюра, които почти я запълваха. Посочи ни малка врата в задната част на стаята. Преминахме през нея и поехме надолу, по дълъг облицован коридор от същата епоха.
8
Хамелнският ловец на плъхове — алюзия с немска народна приказка, в която флейтист подмамва децата до реката, за да се удавят. Флейтистът в легендата се асоциира със сериен убиец. Мотиви от нея се появяват в творчеството на Братя Грим и Гьоте. — Б.пр.