Докато се мъкнех на опашката, трескаво премислях ситуацията… Дали беше заради нас, заради това, което правехме тук, или бях станал пълен параноик?
Няколко души се провряха покрай нас, бързайки в другата посока. Още аларми започнаха да се надвикват. В един момент, докато минавахме покрай огромно стълбище, което ми напомни за готически замък, надуших дим. Миризмата се засилваше. Лорд Енискери ни подкани да побързаме.
Усещането за сигурност, което изпитах след завръщането си в Лондон, се изпари.
Накрая стигнахме до старомоден асансьор в пуст коридор. Приличаше на съоръжение, ползвано от персонала в сградата. Взехме го до приземния етаж и няколко минути по-късно, минавайки по тесен бетонен коридор, излязохме през десет сантиметра дебела стоманена врата в просторно помещение. Това беше долната зала в морско сиво на Уестминстърската метростанция. Право пред нас се появиха матови ескалатори.
— Насам — посочи Дейвид. — Знам едно добро местенце за обяд.
— Не искате ли да разберете какво става? — попитах го.
— Сигурен съм, че за всичко това се грижат добри хора. Нашата работа е да продължаваме да вървим — извика той.
Лорд Енискери отклони поканата, ръкува се с нас и целуна ръка на Галсъм, преди да изчезне в тълпата.
В станцията не звъняха аларми, но докато стигнем до кръговата линия, две нива отдолу, тя беше препълнена с хора, подредени на перона рамо до рамо, всичките чакащи тихо. Атмосферата беше напрегната, но както обикновено, в метрото личните контакти се избягваха. Дори след като се качихме във влака, разговорите си останаха приглушени.
— Едно време това беше старата банка на Англия — обясни Дейвид петнадесет минути по-късно, докато ни въвеждаше в голяма кръчма с висок таван.
Слязохме от метрото на станция „Темпъл“, на две спирки от „Уестминстър“, и минахме по Флийт Стрийт, сред обедните тълпи студенти от Кингс Колидж, чиновници и бледи адвокати от различни адвокатски кантори. Нас четиримата ни настаниха в уединено сепаре в големия приземен ресторант.
Залата имаше сводест дървен таван. Беше украсена с тъмночервена тапицерия и лъскави месингови парапети, лампи с форма на рози, които приличаха повече на газени, и полирани дървени маси и столове, тъмни като нощта в сиропиталищата на Дикенс. Около нас сновяха сервитьори, а добре платени бизнесмени и адвокати обядваха с колеги или забавляваха клиенти със сметки за разходи.
— Нищо не смущава паричния поток — отбеляза Дейвид и ни подаде менютата. — Нивото на терористична заплаха е вдигнато, както знаете, но тук долу всичко е бизнес, както обикновено.
— Всички трябва да получат медали — предложи Галсъм широко усмихната. — Или цветя. Наистина обожавам Лондон.
Тя ми се усмихваше по целия път от Камарата на общините. Когато погледнах към Изабел и видях леденото й изражение, останах с твърдото впечатление, че не харесва тази жена.
Изабел се обърна към Дейвид:
— Разбрахте ли какво е станало в Камарата на общините?
Той говори по телефона, докато вървяхме по Флийт Стрийт. Изабел също се обади на някого.
— Нищо тревожно, скъпа моя. Малък проблем в кухните — обясни Дейвид. — Днес всички са малко поизнервени. И с основателна причина. Знаете за демонстрациите, които мюсюлманите планират за следобед, нали?
— Мислех, че някой ги е забранил след миналата събота — намесих се.
— Лобито на свободата на словото спечели, старче. — Дейвид махна пренебрежително с ръка във въздуха. — Не искаме да ни обвинят, че могат да маршируват след молитва в Кайро, но не и тук.
— Дори пред „Свети Павел“ ли? — изненадах се аз.
Той кимна. Галсъм потупа Дейвид по ръката, после погледна към мен със сбърчено чело.
— Да ти гледам ли сега, Шон? — попита тя.
Упорита жена.
— Вярвате ли в тези неща? — попитах Дейвид, сочейки към Галсъм.
— Списвам колонка в „Ивнинг Стандарт“ и не ми е приятно да го кажа, но миналата година повече хора четяха хороскопите си, отколкото всичките ми проклети авторски статии, взети заедно. Това всъщност е салонна игра, безвредно отвличане на вниманието.