— Но ти харесва, когато се сбъдне, нали, Дейвид? — Галсъм го изгледа хладно.
После се обърна към мен:
— Моля те, вземи си карта — предложи ми тя. — Само една.
Разпери пожълтяла колода в полукръг пред себе си. Можех да възразя и бих го направил само преди няколко дни, но какво ми пукаше сега, по дяволите, след като стигнах толкова близо до смъртта. Да видим какво ще покажат картите.
Без да му мисля много, посочих една карта. Тя я обърна с елегантен жест. Показа се гравирано ангелче в мантия, вдигнало тромпет и с петле в краката си.
— Ааа, картата на Страшния съд — обясни тихо тя.
Постави два пръста върху очите си, сякаш искаше да види нещо в съзнанието си.
— Скоро нещо ще се промени — прошепна тя.
После свали пръсти от очите си и ме погледна тържествуващо.
Усмихнах се. Беше добра. Но ако беше ми казала какво ще се промени, може би щях да се впечатля повече.
— Трябва да ви призная нещо. Доведох Галсъм и по друга причина — намеси се Дейвид.
— И каква е тя? — заинтересува се Изабел.
— Когато събирах сведения за ръкописа ви, от Външно министерство ми изпратиха образ на символ. Предадох го на Галсъм. Представлява квадрат със стрела в него. Много просто нещо. Видяхте ли го?
Кимнах. Изабел не откъсваше очи от Дейвид.
Галсъм се размърда в стола си и отмести картите настрани. После постави ръка на масата, сякаш се опитваше да запази равновесие. Всички я чакахме да заговори.
— Този символ има много значения, Дейвид — заяви делово тя. — Първото е мистично. Квадратът е земята, триъгълниците — огънят. Това е просто. Всеки може да го види. — Прокара ръце по масата, сякаш подреждаше нещо. — Също така е византийска игра върху дъска, мозайка. Трябва да видиш какви нови форми можеш да направиш, когато разместиш фигурите. — Престана да движи ръцете си. — А под това е скрито нещо друго. Византийска астрологична карта. — Ръцете й хвръкнаха във въздуха. — Символите са подредени за четене. Единственото, което не мога да кажа, е за кого или за какво е написана тази карта.
— Но това е важно — заяви настоятелно Дейвид.
— Да, може да е направена за човек, за пътешествие или дори за град. Трябва да видя всички други писания или символи, намерени до нея.
Дейвид се облегна назад.
— Не е нужно да се притесняваш повече — каза той.
— Неприятно ми е да ви прекъсвам — обади се Изабел, — но се чудех дали имате някакъв напредък за нашия приятел, Дейвид. — Тонът й прозвуча напрегнато. Определено искаше да продължи разговора.
Сър Дейвид поклати глава.
— Щеше да е много по-лесно, ако имаше доказателства, скъпа. — Очевидно не му харесваше да носи лошите новини.
Последва неловко мълчание.
На стената в другия край на бара, директно пред мен, огромен плазмен телевизор излъчваше сателитния новинарски канал. На екрана се появи познато лице. Най-напред помислих, че греша. Извърнах очи. После погледнах пак. Обзе ме силно усещане за зловеща повторяемост… За втори път в рамките на четиридесет и осем часа виждах познат по телевизионните новини.
Беше Кайзер, американецът. Видяхме го за последно, когато влязохме заедно в полицейското управление в Истанбул.
Станах, промърморих някакво извинение и се приближих като хипнотизиран до телевизора, надявайки се звукът да е включен.
Видях, че отдолу върви текст. Прочетох: „Американски археолог открива отдавна изгубен ръкопис“.
Сякаш земята се разтвори под мен. Какво, по дяволите, си беше наумил Кайзер? После приближих още повече и чух гласа му:
— … открихме го в Златния рог. Той е от времето на Мохамед. Ако е същото, за което си мислим, това е единственият документ от византийския период, който го споменава по име и обяснява какво е решил да прави с него тогавашният император…
Зад него се появи размазан образ от корицата на книгата, която ние намерихме.
Кайзер се усмихна като лисица, успяла да се промъкне до кокошарника.
Подлото копеле!
Журналистът попита:
— Къде е тази книга сега, мистър Кайзер?
— Заключена е поради причини, свързани със сигурността. — Изражението му помръкна. — Разбира се, трябва да бъде преведена добре.
В ъгъла на екрана се виждаше средновековна резба на двуглав орел. Усетих някого до лакътя си.