Дейвид се взира в нея няколко секунди.
— Предполагам, че няма да навреди, ако ти кажа. Все още не сме разбрали какво означава. — Погледна към стълбите, по които изчезна Галсъм. — Не исках да й кажа за това, докато не разбера какво мисли за символа. Един от нашите хора също смята, че е астрологична карта.
— Как се превежда латинският текст? — попитах аз.
Той си извади телефона и чука по него няколко секунди.
— По какъв нов път трябва да поемеш, ако отиваш от глад към смърт, но искаш да поемеш по всеки път само веднъж. Очевидно е това. — Говореше бавно, четейки от телефона си. После ме погледна и допълни: — Спори се дали път означава съдба, но това е всичко написано.
— Гърците са обичали добрите загадки — намеси се Изабел.
Дейвид кимна.
Явно беше, че някаква древна загадка нямаше да реши нищо.
— Какво ще стане с Питър? — попитах аз, обръщайки се към Изабел.
— Нуждаем се от доказателства — отвърна уморено тя.
— Струва ми се, че няма да направиш нищо с него — заинатих се аз.
— Успокой се, Шон. Такива неща отнемат време — обясни Дейвид.
Писна ми. Не стигахме доникъде. А отношението на Дейвид към Питър ми заприлича на това, когато върхушката стяга редиците си и отлага нещата, докато всички забравят за тях. Трябваше да се досетя…
Дейвид ме изгледа строго и продължи:
— Мисля, че с академичното си възпитание си научил нещичко за търпението.
Телефонът му звънна.
Когато го извади от джоба си, той свиреше „Владей, Британия“9. Последва едностранен разговор. Когато приключи, лицето му изглеждаше още по-зачервено.
— Беше министърът — информира ни той. Очите му не се откъсваха от Изабел. — Очевидно знаят всичко за твоя приятел. Каза да ти благодаря за услугата. — Усмихна й се едва-едва.
Изабел изглеждаше сломена.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
Дейвид се втренчи в мен.
— Мистър Раян, ние наблюдаваме над три хиляди заподозрени за тероризъм само в Лондон. Това не е държавна тайна. До гуша сме затънали в заплахи тази година. Може да се каже, че точно сега има много скандали. Казах ви, нуждаем се от доказателства, не само от празни приказки.
— Трябва да тръгвам — надигнах се аз.
Дейвид изглеждаше разтревожен.
— Ами обядът?
— Хапнете и за нас.
Станах. Изабел също се надигна.
Дейвид й махна да приближи до него. Стисна й ръката, дръпна я до себе си и й прошепна нещо в ухото. Когато приключи, тя отстъпи от него. Миг по-късно и аз му стиснах ръката. Той не се усмихна.
Щом излязохме в горещия следобед, Изабел се огледа и зави наляво. Небето над нас се спускаше като тъмносива мъгла. Тъмен облак бе похлупил града. Бях бесен… Опитът ни да разследваме Питър се оказа пълен провал. А по телевизията Кайзер твърдеше, че ръкописът е негов.
— Какво ти прошепна? — попитах аз, щом я настигнах.
— Каза, че не трябва да се забърквам с теб.
50
Момчето бе едва на дванадесет, но баща му реши да го доведе. Синът щеше да продължи в университета. Вече показа голям талант. А това щеше да бъде най-голямата демонстрация на мюсюлмани във Великобритания. Тяхното време идваше. Това бе моментът, когато англичаните щяха да се стреснат и да започнат да внимават. Времето на сенките и гетата приключваше.
Къщата им се намираше само на десет минути пеша от станция „Тотнъм Хейл“. Маршрут, който момчето познаваше добре.
Щом влязоха в станцията, момчето видя купчина „Ивнинг Стандарт“ върху мръсния под, облицован със сиви плочки. Баща му се наведе да вземе един.
Момчето видя заглавието. Изпълваше първата страница:
Отдолу се виждаше снимка на брадат мъж. Приличаше на снимка за паспорт. Момчето прочете историята, поглеждайки над ръката на баща си.
Двама души бяха починали от чумата в Истанбул през последните двадесет и четири часа. Стотици други бяха поставени под карантина. Чумата бе класифицирана като преносима по въздушно-капков път. Не се поддавала на никое от нормалните лечения, включително и на силните антибиотици. Световната здравна организация изпращаше екип в Истанбул.
Бащата изпъшка и пъхна вестника под мишницата си. Пред входа показаха електронните си карти. Щом се качиха във влака, момчето забеляза, че много хора държат в ръцете си „Ивнинг Стандарт“.