Добре беше да си в Лондон, далеч от такива кошмари.
51
— Знам, че ще се откажеш — заявих аз.
— Нямаме доказателства, Шон — отговори тя.
— Ти вече се отказваш.
— Не го приемай така. — Тя спря и се обърна към мен. — Шон, всичко свърши. Ти направи и невъзможното, което беше по силите ти. Върви си у дома. Погледай телевизия. Ще ти организираме охрана. Предупредихме хората за Питър. Какво още си мислиш, че можем да направим? — Обърна се и продължи, сякаш не й пукаше дали съм отговорил или не, дори дали я следвам.
Наблюдавах я как се отдалечава, как изчезва в тълпата. Не обърна глава. Нито веднъж.
Искаше ми се да тръгна след нея, но й бях ядосан. Как можа да се откаже?
А после разбрах. Опитваше се да ме предпази. Хукнах подире й.
Улицата бе пълна с хора. Дали всички в Лондон напоследък обядваха дълго? Къде изчезна тя? Трудно ми беше да различа туристите от чиновниците.
После я видях. Извиках я по име.
Тя се обърна и се забърза, щом ме забеляза. Преди да я настигна, се озова до другия ъгъл.
— Защо бързаш толкова? — попитах я.
— Прибери се у дома, Шон.
— Няма да се отървеш от мен толкова лесно.
Изабел застана насред тротоара със скръстени ръце, а минувачите ни заобикаляха.
— Не разбра ли?
— Какво да разбера? — попитах.
Изглеждаше вбесена.
— Трябва да се откажеш. — Ръката й разцепи въздуха помежду ни.
— Защо?
Тя тръгна под навеса на една бръснарница. Последвах я. Обърна глава и провери да не би някой да стои до нея, преди да продължи.
— Това вече не засяга само теб, Шон.
— Никога не е било заради мен — отвърнах. — Заради Алек е. Не бива да се отказвам. Не трябва да бягам. Мислех, че си го разбрала.
— Да.
Скръсти ръце.
— Не, не си. — Посочих я с пръст.
Хората ме загледаха.
— Ако мислиш, че ще се оттегля, не го разбираш. Ако смяташ, че ще оставя нещата така, нямаш никаква представа. А ако си въобразяваш, че ще те оставя да продължиш сама, значи изобщо не ме познаваш. — Спрях и си поех дъх. — Не ме карай да направя някоя глупост, Изабел. Сериозно говоря.
Тя ме погледна право в очите.
— Знам, че е така, Шон. Там е бедата. — Пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми. — Но това не е твоя работа. Моя е. — Очите й ме умоляваха да слушам.
— Сега е и моя — възразих аз. Говорех спокойно. — Ще трябва да ме застреляш, за да ме спреш. — Насочих два пръста към челото си.
Минаха няколко секунди. Едно момиче се блъсна в мен. Изсвири автобус.
— Ти си луд. И аз те уважавам. — Прехапа горната си устна и поклати глава. — Знаеш ли, че си първият мъж, на когото казвам това от доста време насам.
Сбърчих вежди.
Тя се усмихна на признанието си.
— Да, вярно е. Снощи звъннах на една приятелка. Разказах й колко упорит беше в залата под „Света София“. Как не ме изостави. — Присви очи, сякаш се замисли за случилото си. — Това означава много за мен, Шон. Познавала съм много безхарактерни идиоти… — Затвори очи и поклати глава, сякаш се отърсваше от лоши спомени. — Отблагодарих ли ти се както трябва за това, че не ме изостави?
Поклатих глава и се замислих какво означава „както трябва“.
Тя се наведе към мен. И в един сърцераздирателен момент бях сигурен, че ще ме целуне. Почти усетих устните й върху своите. Но тя не го направи. Само прошепна:
— Благодаря ти, Шон. Наистина.
После отстъпи назад, преди да се пресегна и да я докосна.
Извърнах поглед. Исках да я сграбча, но нещо ме възпря. Може би призракът на Айрийн. Може би още не бях готов, както си мислех.
— Няма да се откажа — заявих аз. — Независимо от това какво казваш. Дори ако се наложи да те преследвам с такси или да те гоня в метрото. Знам, че си наумила нещо. Ала това означава много повече за мен, не само желание да изобличим Питър…
Тя въздъхна.
— Толкова си твърдоглав, Шон. — Извърна глава и вдигна ръка към устата си. Секунди по-късно отново се обърна към мен. — Добре — съгласи се тя. После ме посочи с пръст. — Можеш да дойдеш с мен. Ще се видя с Питър. Но ще карам просто. Трябва само да му задам няколко въпроса.
Поклатих глава:
— И аз имам няколко.