Ресурсите, до които Хенри имаше достъп, биха удивили старите обитатели на съоръжението. Можеше да наблюдава много видеокадри на живо от хиляди охранителни камери в Централен Лондон, някои от тях монтирани на хеликоптери.
Въпреки цялото скъпо оборудване обаче, Хенри изгуби една от целите си. И сега чакаше доклада от полевия екип.
Вече чака достатъчно дълго.
— А41… — обади се той в малкия настолен микрофон върху бюрото пред него. — Има ли някой в онзи тунел?
От слушалката в лявото му ухо се чу пронизително пращене.
— Не, сър — дойде отговорът.
— По дяволите! — изруга високо Хенри. Проследяващото устройство, на което разчиташе, излезе от обхват за две минути. Той вдигна лъскавата черна слушалка.
Контрольорите отляво и отдясно прекратиха работа и погледнаха към него.
Той заговори бързо, послуша и затвори слушалката. Погледна към главния екран пред себе си и натисна няколко клавиша върху извитата си клавиатура.
На екрана се появи образ на двама души — мъж и жена. Те бяха целите, които следеше, откакто те излязоха от Камарата на общините.
Наблюдаваше как системата му пуска запис на двойката, насочваща се към сградата „Сейнт Джордж“.
— Съжалявам, А41 — обади се той в микрофона си. — Стой на място. Задръж. Имаме директна заповед.
Превключи главния си монитор към камерата, наблюдаваща площада пред „Свети Павел“. Брадат мъж в широка бяла риза стоеше по средата на главното стълбище. Държеше голям микрофон и се обръщаше към тълпата, притиснала се около него.
Мъжът се беше преместил след началото на речта си. Най-вероятно заради набъбналата тълпа…
Но Хенри не се учуди заради това. Зад говорителя, на горните стъпала, главната порта на „Свети Павел“ се отваряше в центъра си. Това не трябваше да става.
Някой отваряше вратата отвътре!
Погледът му се прехвърли към новините на живо от Би Би Си. Текстът в долната част на екрана гласеше: „Говорител на мюсюлмански митинг пред «Свети Павел» твърди, че Лондон ще стане ислямски град“.
Образът над текста се смени. Хората в тълпата забелязаха, че вратите се отварят. Някои се втурнаха напред.
— Какво? — възкликна Хенри. — Да не би да искат да превземат „Свети Павел“?
Изпъшка шумно.
Говорителите на компютъра до екрана на Хенри забръмчаха. Мястото заприлича на кошер с жуженето на цялото оборудване наоколо.
— Да се връщаме ли в базата, сър? — чу се спокоен глас в ухото му.
Той облиза пресъхналите си устни. Дълбоко в себе си усети лошо предчувствие.
Малкият червен телефон на бюрото му звънна. Той звънеше само при беда.
Вдигна го.
— Да, сър.
Послуша няколко секунди и затвори слушалката. Всички очи бяха вперени в него.
Говорителят на бюрото му прогърмя.
— Да се връщаме ли в базата, сър? — чу се същият мъжки глас.
Хенри натисна няколко бутона на клавиатурата отляво. Един от двата му екрана премигна, побеля и пак премигна. Появи се образ, помръдна се.
Офицер в полицейска униформа влезе в полезрението му. Бронираната жилетка оставаше скрита под широкото жълто яке. Придружаваха го още четирима с подобно облекло.
Хенри вдигна поглед. На всяко бюро около него един екран показваше същия образ. Сигурно и други екрани из цялата страна наблюдаваха това, включително на Даунинг Стрийт. Изправи се в стола си.
— Системата за сигурност прекъсната ли е? — попита той.
— Още не, сър — чу се отговор в един от говорителите.
— Промяна в заповедите. Продължавайте. Код зелено — нареди Хенри.
Образът на екрана се смени, подскочи. Камерата се дръпна назад. Видя се ръчен стенобоен таран. Размърда се и удари вратата. Тя се изкоруби отстрани.
Но не се отвори. Повечето врати биха поддали.
Това щеше да продължи повече, отколкото очакваха. Обърна се към дясната клавиатура и започна да печата. Забеляза червения таймер в горната част на екрана си. Показваше му колко време е минало, откакто проследяващото устройство, което наблюдаваше, е излязло от обхват. 4:05.