После видях белези по тухлите. Жлебове, издълбани от някакъв звяр.
Когато стигнахме долния край на стълбите, намерихме само старо електрическо табло с черна бакелитова дръжка. Сержант Смит дръпна дръжката нагоре, после напред. Устройството се отвори, разкривайки стари табла с бушони. Страхотно.
Израженията върху лицата на полицаите около мен, докато гледаха жълтите порцеланови бушони, бяха студени като камъни на планински връх през зимата.
Някой изкрещя заповед нагоре по стълбите да не пускат повече хора в ограниченото пространство.
— Ще трябва да потърсим някъде другаде, сър. Мисля, че горе има лекар, който иска да си поговори с вас. — Сега лицето на сержант Смит изразяваше само съжаление. Посочи към стълбите. — Ще тръгваме ли?
Другият полицай пое нагоре и долу останахме само аз и сержант Смит.
Нещо ми хрумна, докато той ме чакаше да се кача нагоре. Защо бяха построили тази стълба? Не би трябвало да го правят толкова дълбоко под земята, за да се свържат с електрически кабел, нали?
— Може ли да проверим зад това? — Приближих до древния на вид шкаф.
Сержант Смит свали бронираната жилетка от раменете си с палци. Лицето му беше напрегнато. Косата на челото му се беше сплъстила от избилата пот.
— Това лост ли е? — Аз посочих към дългия инструмент, увиснал от колана му.
Той ми подаде фенера си.
— Добре, ще погледнем. — Постави края на лоста си в черния ръб на електрическото табло. В началото то не помръдна. После се отмести на два-три сантиметра от стената. Видях само тухли. Дръпнахме лоста заедно.
Отворът зад таблото беше с размерите на малка врата. Ето къде се намираше Изабел. Трябваше да е там. Но защо я бяха довели тук долу?
— Добра работа, друже — похвали ме сержант Смит. Потупа ме по рамото.
И веднага се обади на другите от екипа да се върнат долу и да отдръпнат таблото достатъчно далеч от стената, за да стигнем до отвора. Само около три минути след това сержант Смит и аз пристъпихме в древен на вид тухлен коридор. Беше твърде тесен, за да е съвременен, но изглеждаше различно от тунелите в Истанбул. Тухлите тук бяха по-големи, по-тъмни.
После отнякъде далеч в тунела се чу глух удар. Какво, по дяволите, беше това? Полицай с посребрена коса подаде глава през дупката, през която минахме току-що. Изглеждаше разтревожен.
Тръгнах по коридора. После се затичах с всички сили, макар че главата ми туптеше от болка, а мокрите ми дрехи залепваха за мен като засъхващо лепило. Щях да намеря Изабел. Само бог знаеше какво й причиняваха онези копелета.
— Не толкова бързо, сър — подвикна ми някой.
Погледнах назад. Сержант Смит и няколко полицаи се намираха точно зад мен, а с бронираните жилетки приличаха на гигантски термити в тесния тунел. Продължих, но по-бавно. Помислих си, че някой от тях щеше да ме удари с електрошоковата си палка, ако вдигнех шум.
Приближих до едно разклонение в тунела и спрях.
Една ръка ме сграбчи за рамото. Сержант Смит дишаше тежко, почти в ухото ми.
— Спри — прошепна той. — Внимателно.
Вдигнах рамене и погледнах зад ъгъла. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Видях затворена врата и хукнах към нея.
Ако не внимавах, само за секунди приятелите на сержанта щяха да ме изблъскат назад, за да влязат първи. Не бих понесъл това. Не ми пукаше, дори да ме вземеха за заложник. Трябваше да намеря Изабел.
Вратата пред мен приличаше на стара манастирска порта. Целта й бе да възпира натрапниците. Повърхността й изглеждаше груба, с белези по дървото, редици от символи, кръстове, луни и звезди…
— Назад, сър!
Един полицай носеше дълга черна кутия. Приличаше на кутия за обяд. Той извади от нея сребрист микрофон и го приближи до вратата. Петнадесетсантиметровата му кръгла основа беше плоска и осеяна с множество кабели. Полицаят си сложи слушалки и послуша няколко секунди. После вдигна палец към сержант Смит.
— Препоръчвам да я разбием сега — заяви тихо той, посочвайки към вратата.
Сержант Смит се наведе към мен и поясни:
— Вътре има хора. Долу става нещо. Не трябва да сте тук. Ще си навлека порицание за това, че ви позволих да ни придружите. Най-добре се връщайте. Ние ще я спасим.
— Не, мога да помогна! — заинатих се аз. — Ако не бяхте, ме взели, още щяхте да гоните вятъра горе… — Подушвах влагата върху него. Намокри се, докато ме измъкваше от водата. Усетих и ментовия му дъх. Дъвчеше дъвка.