После усетих как някой ме удари по бузата. Удари ме с дръжката! Завъртях бързо коляно с всички сили към слабините му. Улучих.
Той изпъшка. Лицето му се намираше на сантиметри от моето. Устната му трепереше. Това беше единственият знак, че го бях ударил. Беше висок над метър и осемдесет, а кожата му бе бледа и люспеста на места, освен опакото на ръката му, с която държеше пистолета. Там беше тъмна, сякаш обгаряна многократно.
Подуших потта му, а в очите му видях арогантност, изключваща всяка възможност за съчувствие. И обещание за бърза смърт, ако не успея да го докопам.
Мускулите ми трепереха. Дали се бе задействал адреналинът? Дали червата ми изскачаха? Той дръпна ръка назад. Пистолетът още бе в нея, но и аз го държах, а той дърпаше цевта надолу. Блъснах го силно настрани, отхвърляйки го от себе си.
След това се чу силен изстрел, още един и още един…
В средата на гърдите му зейнаха червена и черна дупка. Тялото му отскочи и ръката му с пистолета се свлече. Трябваше да е мъртъв.
Коленете ми се подгънаха, но се задържах прав.
Той падна върху купчината, разперил ръце и крака. От гърдите му шуртеше кръв, попиваше по черната му тениска и се разливаше по черния камък отдолу. Лицето му също кървеше. Беше ранен в бузата, а пулсиращият поток кръв течеше по устните и по оголените му зъби.
Дишах учестено.
А после, сякаш не се поддаваше на природните закони, той надигна глава…
Ръката му, все още с пистолета, се размърда бавно. Насочи го към Изабел. Безброй гласове наддадоха нечленоразделни викове.
Без да му мисля, аз скочих напред, ритнах и улучих. Пистолетът се завъртя във въздуха. После проехтяха още няколко изстрела като пирони, забити в стена. Главата на Малак — по-късно научих името му — прокърви от четири-пет места. Червеникаворозови кратери зейнаха в челото му. Умря. Трябваше да е умрял.
После пред размътените ми очи изскочи Изабел. Започна да ме прегръща. Беше прегръдка на прероден. Аз също я притиснах в обятията си.
— Улучи ли те? Ранен ли си? — питаше нежно тя. Докоснах внимателно хълбока си. На едно място бронираната жилетка изглеждаше грапава, но не и скъсана. Смъкнах я и опипах под ризата си. Какво облекчение. Имаше синина, но не и кръв.
Поклатих глава.
Тя отиде до Питър. Той лежеше напълно неподвижно, сякаш си почиваше. Но в светлосинята му риза се виждаше малка червена дупка в средата на гърдите.
— Копеле — извика тя, когато се наведе над него.
— Надявам се светът да разбере какво е направил — казах аз.
Един полицай с червена лента на ръката, когото не бях виждал досега, коленичи до Питър и провери пулса му. Обърна се към Изабел и поклати глава. После стана.
Все още дишах учестено.
И се радвах, че Питър е мъртъв.
— Получи каквото заслужаваше — въздъхнах аз и коленичих до Изабел. Тя беше бледа като платно.
Стана и пристъпи изненадващо стабилно. Отиде до една маса от другата страна на купчината. Последвах я. Там лежеше ръкописът, който намерихме. Сержант Смит застана до нас, докато тя се взираше в него.
— Този предмет трябваше да се съхранява във Външно министерство — заяви тя. Погледна към сержант Смит. — Собственост е на турското правителство.
— Съдебните експерти ще опишат всичко, мис Шарп. Можете да подадете молба.
— Ще го направим, не се тревожете. И няма да го изгубим. Ще бъде най-ценната вещ, която сте докосвали.
Сержантът го погледна.
— В такъв случай ще внимавам да не го изпуснем някъде. — Беше надянал черни гумени ръкавици. Постави ръкописа в найлоновата торба, която друг полицай разтвори пред него.
Погледна ме. Лицето му бе като издялано от мрамор.
— Медиците ви чакат и двамата — поясни той.
— Радвам се, че бяхте зад мен, сержант — благодарих му аз.
— Имаш късмет, че оживя, друже — отговори той. После поклати глава.
Удивително, но изпитах странно спокойствие.
Чак след около час осъзнах колко близо съм бил до смъртта, но все още се чувствах въодушевен. Бях щастлив, че спасихме Изабел, че хванахме едно от копелетата, които ме преследваха в Истанбул. Едно от копелетата, които убиха Алек.
Докато ме извеждаха, сведох поглед към Малак и разбрах защо ми се стори познат още първия път, когато го видях, макар само за секунди. Фигурата му, плешивата му глава, целият приличаше на копелето, което ни подгони, когато избягахме от хотелската ми стая. А сега беше мъртъв…