— С кого е работил Малак? — Това беше въпросът, който зададох на сержант Смит след края на разпита ми, часове по-късно. Междувременно се срещнах с още четирима полицаи.
Стояхме до безлична държавна сграда, недалеч от оперативния център „Ченсъри лейн“, където ни отведоха.
— Не мога да кажа нищо за това. — Той извърна поглед.
— Не можете да ми кажете ли?
Той поклати глава.
— Току-що подписах декларация за държавна тайна, сержант — заявих аз. — Дори не възразих. Поне ми подскажете. Искам да знам дали някое от тези копелета няма да се отърве.
Изабел пристъпи напред.
— Каква е официалната версия, сержант?
Той я погледна.
— Проверяваме я. Бъдете спокойни за това. А ако са замесени и други, сигурен съм, че ще си получат заслуженото, сър.
— Става ли нещо в Истанбул? — продължих аз. — Във връзка с онова, което открихме там?
— Турските власти арестуваха двама души, сър. Не са доволни от подобни неща. Това е всичко, което мога да кажа. Довиждане и на двама ви.
Обърна се.
Втренчихме се във вратата, която се затвори зад него. Пухкавите облаци над главите ни бяха обагрени в мораво и златно. Стори ми се, че това е най-чудният вечерен пейзаж в Лондон от години насам.
Изабел изглеждаше унила.
— Добре ли си? — попитах аз.
Тя кимна. Беше уморена.
— Една кола идва да ни вземе.
Приседна на бордюра. Дрехите и косата й бяха в пълен безпорядък. На мен ми дадоха син анцуг и синьо горнище.
Мокрите ми дрехи бяха пъхнати в найлонов плик до мен. Сигурно приличахме на двама просяци.
Изабел впери поглед в мен, сякаш обмисляше нещо. После предложи:
— Защо не дойдеш у дома?
Усмихнах се. Точно това исках да чуя.
— Добра идея — отвърнах.
Тя потрепери леко. Погледна ме в очите.
— Точно сега не ми се иска да съм сама. Току-що разбрах нещо, което ме разстрои.
— Какво?
— Не сега. — Кимна към черния „Опел Астра“, който спираше до нас.
И в колата не сподели какво я тревожи. Просто упъти шофьора и седна отзад до мен, втренчена през прозореца, сякаш й се искаше да се разплаче.
Дали не беше забавена реакция на отвличането й? По време на разпита останахме разделени и първият човек, когото видях, бе медикът. Той прегледа някакъв списък, преди да ме накара да подпиша декларацията. Знаех, че Изабел е получила същия списък, тъй като медикът каза, че колегата му разговарял с нея, когато настоях да я видя.
В колата, на път към тях, я поглеждах разтревожено. Няколко пъти опитах да я заговоря, но тя продължи да клати глава.
Когато стигнахме до блока й в „Сейнт Джоунс Ууд“, се почувствах изтощен. В асансьора отново я попитах какво е разбрала, но тя просто поклати глава. В съзнанието ми се въртяха всякакви теории. Когато отключи, тя заяви:
— Нуждая се от един душ. Ще говорим по-късно.
Ръката й потрепери, щом отвори вратата. После влезе.
— Ще ми кажеш сега — настоях аз и затворих. — Моля те, Изабел. Тревожа се за теб. Не можеш да потиснеш всичко. Аз опитах. Не помага.
Тя се втренчи в мен.
— Няма да повярваш… Дори не знам дали да ти кажа.
— Изабел, подписах декларация. Заложих си живота. Ако кажа на някого какво се е случило, ще ме арестуват след пет минути. Какво има, по дяволите? Хайде!
Тя си пое дълбоко дъх.
— Питър е бил на наша страна. Всичко е било хитрост, за да вземе от Малак телефонните номера на съучастниците му.
— Но той се опита да ме убие. Не вярвам.
— И аз не повярвах, докато полицаят, който ми съобщи това, не ме помоли да обясня защо Малак е застрелял Питър, ако не е бил сигурен, че са го предали. После ми довери, че са арестували двама от съучастниците на Малак в резултат от съобщение, изпратено от телефона на Питър до техните номера.
— Било е хитрост, така ли? — Ядосах се. — Та той ме остави да умра! Събори те с електрошок!
Стояхме в коридора, втренчени един в друг.
— Какво бе толкова важно, че ме оставиха да загина?
— Спомняш ли си заплахата да превърнат Лондон в Армагедон? Смятаме, че е била спряна след онези арести.
Тя се огледа, сякаш виждаше мястото за пръв път.