— Хиляда заразени са достатъчно, за да започне нещо сериозно, ако вирусът се разпространи бързо… Щяха да обвинят мюсюлманите, че са донесли вируса в общностите си.
— И убиха Бюлент, защото ми помогна, така ли?
Тя кимна.
— Копелетата отнякъде са разбрали. Може би някой ви е видял заедно.
— Нуждая се от малко въздух — изпъшках аз.
Изабел изключи телевизора и отвори вратата към балкона. Излязохме отвън и се загледахме в града. Вече се здрачаваше, а четири етажа нагоре гледката над плочестите покриви на фона на футуристичните офис сгради в Централен Лондон бе невероятна.
Видях кубето на „Свети Павел“, блеснало на хоризонта. Усетих по лицето си топлия летен ветрец.
— И други хора са били свързани с онзи Малак. Сигурно е така.
— Следим ги. Ще отнеме известно време. Те ще се скрият в миши дупки, щом разберат, че планът им се е провалил. Но имаме следи, по които можем да се докопаме до тях.
— Надявам се да ги заловите…
Тя стоеше до мен. Стиснах лъскавия стоманен парапет.
— Какво ми каза, когато се канеха да ме хвърлят в басейна? — попитах.
Зад нея се виждаха сплетените клони и листа в короната на белокор лондонски чинар, издигащ се встрани от блока. Подуших спарената миризма от листата, блещукащи в топлия въздух.
Тя погледна към паркираната отдолу кола.
— Казах „Поеми си дълбоко дъх“.
— И беше права.
В този момент разбрах какво искам повече от всичко. Усещането за загуба, разкъсващо сърцето ми, с което живеех всеки божи ден след смъртта на Айрийн, бе изчезнало. Отново се усетих като прероден. Почувствах се и странно беззащитен, сякаш в сърцето ми се отвори пролука.
— За какво си мислиш? — попита тя.
— Всичко се промени. — Главата ми се замая. Животът ми с Айрийн беше спомен, избледняла фотография, все още ценна, но от далечното минало.
— Знаеш ли… — започна тя. — Ако онези копелета не искаха да направят всичко това, никога нямаше да се срещнем.
Гледахме към града. Съвсем близо един от друг.
— Какво планираш за следващите няколко дни? — попита тя.
— Ще си почина, а после ще видя какво става в института…
— Защо не останеш тук довечера? — Усмивката й бе толкова съблазнителна.
Обърна се и ме докосна по дланта. Ръката ми пламна.
Ръцете ни се докоснаха отново.
Тя вдигна поглед към мен.
— Знаеш ли, след като бракът ми приключи, си мислех, че никога вече няма да се доверя на друг мъж.
Чувствах дъха й в устните си…
Хванах я за ръката и я привлякох към себе си. Усетих тялото й под памучната тениска.
Изпълних се с копнеж. Дръпнах я по-наблизо. Тя не се съпротивляваше. Този път бях готов. Всичко беше наред. Целунахме се. Почувствах, че това няма да свърши никога.
После заговорих нежно:
— Трябваше да те предупредя, че съм малко откачен… След смъртта на Айрийн нощем бродех по улиците. Винаги, когато ме видеха, едно мило ченге от полицията във Фулъм се обаждаше на психотерапевта ми.
— Всички сме откачени — прошепна нежно Изабел. — Всички ние.
Епилог
Отново започна да вали рано сутрин. Лятото премина в чудесна есен. Винаги съм обичал Лондон със синьо небе и топло време.
Поизпотих се. На Парк Роуд се трупаше трафик, макар че бе едва 6,45 ч. сутринта. Извадих сребърния ключ от джоба си и го стиснах между пръстите си като талисман.
Щом го пъхнах в ключалката, вратата се отвори. Изабел стоеше от другата страна в дълга бяла тениска. Стигаше до бедрата й. Изглеждаше удивително.
Целуна ме по бузата. Всеки път, когато го правеше, аз все още изтръпвах… Може би беше ехо от облекчението, което изпитах, когато я намерих жива в онази тъмница, оставена на милостта на Малак. Смесваше се и с нещо друго — с щастие.
— Кафето е на балкона — каза тя. — Аз ще съм при теб след минута.
Седнах на един от плетените столове и налях кафе за себе си и за нея. Отпих една глътка.
Много неща се случиха през последните няколко месеца. Ходихме на гръцко православно погребение в Айлингтън за Алек. В крайна сметка майка му наистина се оказа гъркиня. След седмица полските власти я намериха. Присъствахме и на служба за Питър в „Свети Яков“ на Пикадили.
Ръкописът, на който попаднахме под „Света София“, бе изпратен за изследване в Кеймбриджкия университет.