Фактът, че Алек е мъртъв, бе достатъчно ужасен. Но това, че е бил заклан като животно, ми дойде в повече. Ето защо не дръпнаха чаршафа надолу. Бях прав за това, че тялото му изглеждаше странно издължено…
Отидох до стената и опрях чело в нея. В мен се надигна вълна от погнуса. Белите плочки сякаш бяха покрити с отвратителна мазнина…
Как някой човек можеше да извърши подобна жестокост?
— Не вярвам — прошепнах аз.
Но после се сетих за една статия.
В неделните вестници имаше някаква история за обезглавяване. Без подробности. Дали пишеха за Алек?
Всичко изглеждаше толкова далечно, докато я четях. Трябва да съм чел много такива истории за зверства, за ужасяващи убийства… Преглътнах с мъка.
— Станалото с Алек стигна ли до медиите? — обърнах се към инспектора. Той стоеше до масата.
— И тук журналистите слухтят за подобни истории. — Гласът му прозвуча сурово. — Появи се малка статия във вчерашен турски вестник. Уверявам ви, че не сме издали името.
Затворих очи. Дали пресата в Англия ще открие какво се е случило с Алек? Дали хората ще започнат да коментират скоро в „Туитър“, спекулирайки с фактите? Само можех да предполагам какви теории ще изскочат, как ще се завърти всичко.
— Често ли стават такива неща в Турция?
— Това е първото обезглавяване от три години. Не сме в Ирак.
— И защо се е случило точно с Алек?
Той надигна рамене и ме огледа изпитателно.
— Планирате ли да говорите с пресата? — попита.
— Не.
Лицето му беше безизразно като маска.
— Добре. За около седмица ще приключим с аутопсията. Можете да получите тялото му, след като излязат резултатите. Тогава ще ви предадем всичките му лични вещи. — Тонът му поомекна. Отново влезе в ролята на доброто ченге и попита съчувствено: — Къде ще отседнете, мистър Раян?
— В „Конрад-Риц“. Където е бил и Алек… — Беше ми казал за хотела. Обадих се от Хийтроу, за да си запазя стая.
— Шофьорът ми ще ви закара дотам.
Кимнах.
— И не добивайте грешна представа за нас — посъветва ме той. — В Турция ценим човешкия живот, мистър Раян, за разлика от други страни. Приемаме сериозно подобни престъпления. Сам ще се убедите.
Извади от джоба си лъскав черен бележник и започна да записва нещо. Исках да си тръгна, да остана сам и да помисля.
— Приключихме ли? — попитах аз.
— Само още няколко въпроса.
Не възразих.
— Можете ли да ми обясните какво точно е наблюдавал мистър Зегливски в „Света София“, мистър Раян?
Искаше ми се да му отговоря грубо, но вече бях твърде уморен.
— Мраморните мозайки, инспекторе. Мъничките кубчета, от които са направени. В този храм много от тях са запазени под мазилката, с която османските завоеватели са ги покрили, за да се подчинят на ислямските правила против фигуративното изкуство. — Говорех бавно. — Мозайките се откриват постепенно. Сега имаме възможност да ги снимаме дигитално, използвайки последните технологии, в случай че се повредят в бъдеще. Това ще ни помогне да разберем как са се променили с времето, сравнявайки снимките с рисунките, правени през вековете, които също дигитализираме.
Той отбеляза нещо в бележника си.
— Мислите ли, че това може да е причина някой да убие колегата ви? — Той се втренчи в мен, готов да записва.
— Инспекторе, пластовете злато, оформящи структурата на много от мозайките в „Света София“, са по-дебели и по-ценни от всички други по света. Може да е обезпокоил някой крадец на златни кубчета. — Тази теория ми хрумна в самолета.
Той си записа още нещо. После се обърна към мен:
— Мистър Зегливски изпратил ли е нещо до вас или до института след идването си тук?
Да не би да намекваше, че сме крали, че сме изнасяли незаконно артефакти, а не само сме ги фотографирали?
— Не, не ни е изпращал нищо друго, освен дигитални образи. Това не е незаконно.
Той затвори бележника си и се замисли за миг, преди да попита:
— Знаете ли за православните християнски архиви, които са изчезнали, мистър Раян?
Избърсах оросеното си от студена пот чело. Алек лежеше мъртъв на няколко крачки, обезглавен, а този тип искаше да узнае за архивите!
— Не — отговорих. — Приключихме ли?
— Не сте знаели, че са изгубени при превземането на „Света София“, така ли?
Поклатих глава.