— Ние сме тук, за да заснемем мозайките, инспекторе, нищо друго.
— Разбира се, но всяко нещо от тези архиви би било с огромна стойност. Твърди се, че сред тях имало писмо от самия Мохамед, мир на праха му. Можете да си представите какъв интерес представлява това. Казват, че било адресирано до тогавашния византийски император Ираклий. Той посетил Йерусалим, когато пророкът бил в Арабия и чакал завръщането си в Мека. Подобно писмо би имало огромно въздействие, ако бъде намерено. Може да бъде сметнато за важно и в Англия, нали?
— Нашият проект няма нищо общо с изгубени архиви или изгубени писма.
Защо ме разпитваше за тези неща? Дали турските власти наистина си мислеха, че проектите ни съдържат нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед?
В асансьора инспекторът ми се усмихна. Ала изражението му излъчваше студенината на змия, очакваща плячката да стигне близо до нея. Потупа ме по рамото, докато се качвах в полицейската кола.
— Внимавайте. Не искаме да ви се случи нещо лошо в гостоприемния ни град.
Много се съмнявах, че му пукаше какво ще стане с мен.
9
В Уайтхол, Централен Лондон, недалеч от Даунинг Стрийт, сержант Хенри П. Моулъм гледаше през прозореца. От офиса се разкриваше прекрасна гледка към Лондонското око. То се въртеше едва забележимо на фона на синьото небе и пухкавите облаци. От неговия офис нямаше такава гледка.
— Сержант Моулъм — чу се глас.
Той се обърна. Съвещанието бе свикано от Министерството на отбраната. В конферентната зала с тъмни облицовани стени седяха двадесет души. Сержантът беше доволен, че поне за малко успя да се наслади на гледката.
— Да, сър…
Бригадният генерал, който ръководеше съвещанието от края на лъскавата дъбова конферентна маса, огледа помещението, сякаш се чудеше кой е отговорил.
Моулъм се покашля и попита:
— Как бих могъл да помогна?
— Можете ли да ни информирате за последните новини, сержант?
— Тази сутрин прихванахме имейли и съобщения в „Туитър“, сър. Обикновено не обръщаме внимание на подобни неща, но тези съобщения са разменени между организаторите на демонстрацията, планирана за петък. Става дума за доставки. Да ги прочета ли?
Генералът кимна.
10
Шофьорът ускори по все още натоварените улици. Седях на задната седалка в колата. Инспектор Ердинк остана в болницата, а колегите му изчезнаха. Слепоочията ми пареха като при мигрена.
Много неща ме объркваха през последните няколко часа. В този град имаше толкова връзки с миналото, че всичко беше различно…
Неволно присвих юмруци, когато ускорихме по широк нисък мост с черни, високи до гърдите железни парапети от двете страни. Отдолу като змиорка се плъзгаше тъмна вода. От другата страна на моста се мержелееше сянката на хълм, увенчан с осветените очертания на Топкапъ сарай — двореца на османските султани. Куполът на „Света София“ блестеше с жълта светлина и с четирите си минарета приличаше на оживяла маслена картина. Звездите светеха слабо през мъглата. Пресичахме Златния рог.
Попитах шофьора кога ще стигнем до хотела, но не ми отговори. Знаех само една турска рума — мараба, „здрасти“, — така че реших да замълча.
Той ме погледна в огледалото за обратно виждане. После докосна един от онези синьо-бели кръгли талисмани против уроки, които висяха навсякъде в Турция. Когато спряхме на светофара в другия край на моста, подхвърли:
— Изглежда, твоят приятел се е забъркал в опасна игра…
Очите му останаха приковани в огледалото.
Погледнах назад — зад нас беше спряла кола с тъмни прозорци.
— Не, той не би могъл да стори това — отговорих.
Шофьорът поклати глава невярващо. Светна зелено и потеглихме, пресичайки две ленти по начин, който би причинил катастрофа в Лондон.
Той включи радиото. Дивашка песен изпълни купето, наподобяваща арабско ридание, примесено с танцов латино ритъм. После намали звука: вероятно се сети, че не трябва да пуска музика, докато е на работа.
Поехме по стръмна калдъръмена улица, а след още един остър завой пред нас изникнаха минаретата и куполът на „Света София“. Спряхме пред пергаментово жълта сграда. Постройката от османската епоха приличаше на пететажна сватбена торта. Издигаше се величествено от едната страна на тясната уличка.
Алек каза, че е избрал този хотел, защото се намирал в най-старата част на Истанбул, до върха на хълма, върху който се издигала „Света София“. Там била основана първата гръцка колония от човек на име Визант, стотици години преди походите на Александър Велики.