И единствено тя не се завърна. Бомба край пътя — самоделно взривно устройство — я уби две седмици след като бяха пристигнали.
Дълго време се чувствах безсилен в яростта си. Айрийн защитаваше добрите традиции на Англия, искаше само да помага на хората. Не беше честно точно тя да загине…
Месеци след гибелта й още се надявах, че ще се появи на прага. Представях си, напук на всяка логика, че един ден ще се събудя и ще я намеря отново до себе си…
Неусетно съм заспал.
Присъни ми се, че отново съм в Лондон и вървя към Бъкингамския дворец. Пресрещна ме мъж с дълга бяла риза, понесъл кана с вода. „Обърни се назад“, прошепна ми той. И когато се извърнах, я съзрях… Но тя бе толкова далече. Опитах се да я догоня, ала залитнах…
Събудих се, обхванат от силна тревога. Завесите висяха като сенки в мрака. Различих неясните очертания на гравюрите в златни рамки от османския Истанбул. Бяха наредени по стената като застанали мирно еничари — султанската гвардия…
После усетих, че нещо мърда до мен в леглото.
По дяволите! Замахнах напосоки с юмрук върху матрака. После скочих и щракнах ключа за осветлението до вратата към банята.
Стаята се окъпа в жълта светлина.
Нямаше нищо. Нито на леглото, нито под него. Дали полудявах?
Облекчено въздъхнах. Може да е бил паяк или някакво насекомо. Не трябваше да оставям прозореца отворен.
Телефонът звънна.
— Мистър Раян? — попита разтревожен женски глас. Познах дамата от рецепцията, която ми даде плика. Притиснах слушалката с голото си рамо и се извърнах към прозореца, през който нахлуваше ефирен бриз.
— Да?
— Двама мъже се качват към вас, мистър Раян.
— Какво?
Линията прекъсна. Стори ми се, че в същия миг дочух отвън мотор на камион.
За секунда не разбирах защо ми се обади. После осъзнах, че ме предупреждаваше.
Последва рязко почукване по вратата, въпреки табелата „Не ме безпокойте“.
Толкова бързо ли бяха дошли? Отново се чу почукване, този път по-настоятелно.
Пристъпих напред и погледнах през шпионката. Нищо не се виждаше, само тъмнина.
— Отворете, мистър Раян! — извика женски глас на английски.
— Почакайте — отговорих.
Грабнах нова тениска от чантата и я нахлузих презглава. Чу се още по-рязко почукване.
— Идвам!
За какво беше това бързане, по дяволите? Нахлузих си панталона и пъхнах крака, в кожените си мокасини.
— Хайде, отворете веднага! — Звучеше раздразнено и припряно. Може би не чуваше гласа ми.
Открехнах вратата и я затиснах с крак, за всеки случай. Можеше да се наложи да я затворя бързо.
Отвън стоеше привлекателна жена. Предположих, че е към тридесетте. Беше облечена в прилепнала черна тениска. Лицето й беше чаровно, сериозните й очи — тъмнозелени, черната й коса — прибрана назад. На шията й висеше тънка златна верижка. Въпреки слабата си фигура, излъчваше самонадеяност. Определено можеше да се погрижи за себе си при опасност.
Навря в лицето ми служебната си карта. Видях официален печат, триъгълник с корона и буквите EIIR4 над него, както и изписаното „Британско консулство“ отдолу. Тя бързо отдръпна картата си и в същия миг осъзнах, че това беше жената от снимката на Алек.
— Елате с мен, мистър Раян. Веднага! — Тя погледна към асансьорите. — Насам идват двама души, с които не бихте искали да се срещнете. Те питаха за номера на стаята ви долу на рецепцията. Трябва да дойдете с мен, говоря сериозно. — Тя огледа коридора, сякаш очакваше да я прекъснат всеки момент.
В този миг дочух как асансьорът спря със скърцане на етажа под нас.
Усетих парфюма й. Тежък, сладък.
— Познавахте ли Алек? — попитах.
По лицето й премина колебание.
— Казвам се Изабел Шарп. Бях свръзката на Алек в консулството. Хайде, мистър Раян, ако не искате да свършите като него.
Опипах задния си джоб. Портфейлът ми беше там. Можех да си наема друга стая. Бях облечен и обут.
— Добре — съгласих се.
Жената пое напред и докато заключа стаята си, тя вече се намираше на половината разстояние до вратата в дъното на коридора с табела „Изход“.