— Не. Обичам да се гмуркам. Освен това тичам почти всеки ден, но обикновено не го правя както сега, за да си спася живота. Това често ли ти се случва?
Тя поклати глава.
— Не. В повечето случаи помагам на бизнесмени и туристи. И спасявам нещастници от арест.
— А защо ни преследваха тези типове?
Изражението й стана сериозно. Май че я засегнах.
— Мистър Раян, казах ви, че това е свързано само с вас и с колегата ви Алек.
— Ами нямам никаква представа защо някой ще ме гони… Дали Истанбул не е полудял?
— Със сигурност не е!
Усетих болка в ръката си, която тръгваше от рамото ми. Разтърках я, размърдах ставата. Изглежда, нямаше нищо счупено, но ми беше изтръпнала.
Спряхме на един светофар.
— Очевидно не можете да се върнете в хотела. Ще ви заведа някъде — рече тя с тон, сякаш се канеше да намери бърлога за болно куче.
— Мога да се погрижа за себе си.
— Не вярвам в МИТ да са ви учили на самоотбрана — подсмихна се тя. Погледна към мен, после към светофара.
— Не, научиха ме да търся обяснения. А все още нямам нито едно за случилото се току-що.
— Мистър Раян, когато тук стрелят по хората, обикновено има основателна причина. Става въпрос за наркотици или нещо още по-лошо…
— Не се занимавам нито с дрога, нито с нещо по-лошо.
Тя замълча за миг, после попита:
— Ами този проект, по който сте работили с Алек? Може ли нападението да е свързано с него?
— Не мисля. Проектът не е мащабен, в него няма нищо спорно. Просто снимаме в „Света София“, за бога… Това е всичко. Що за тип ще започне да убива заради снимки?
— Е, настъпили сте някого здраво по мазола, щом онези главорези бяха готови да ви убият. А това изобщо не ми харесва.
По пътя тя редовно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Постепенно се успокоих, дишането ми се нормализира, но усещах мускулите на краката си стегнати, като че ли бях пробягал цял маратон.
— Занимавате ли се с антики, мистър Раян? — попита неочаквано Изабел. — Това място е пълно с тях. Може би притежавате нещо, което онези типове искат, нещо ценно. — Усетих подозрение в гласа й.
— На грешен път сте. — Настойчивостта й, че всичко това е свързано с мен, ме вбесяваше. — В института не търгуваме с антики и не се занимаваме с контрабанда. И не нося нищо, което да ги съблазни! — Потупах джобовете на панталона си.
И в този миг пръстите ми докоснаха флашката на ключодържателя.
За момент се поколебах дали да спомена за нея пред Изабел. После изведнъж реших да й я покажа. Извадих я и пренебрежително я размахах във въздуха.
— Това е единственото нещо, което са ми дали, откакто дойдох тук. Беше оставена на рецепцията в хотела, в плик заедно с няколко снимки за Алек. Не мисля, че биха се опитали да ни убият заради това.
Тя посегна към ключодържателя.
— Ще преценим.
Но аз го отдръпнах.
— Това е собственост на института. — Дори не бях погледнал какво е записано там.
— Дайте ми го, мистър Раян — настоя тя.
Очевидно пътувахме през приличен квартал. От двете страни имаше нови къщи.
— Или може би трябва да ви оставя тук, щом не искате да сътрудничите. — Изабел спря зад един ъгъл. Май наистина щеше да ме зареже.
— Можех да избягам по-бързо, ако не ме бавехте — отмъстително й заявих аз.
— Но можеше и да ви улучат, ако не беше колата ми — спокойно отговори тя.
— Кажете ми поне една основателна причина, за да ви дам тази флашка!
Тя въздъхна ядосано.
— Вижте, обезглавяванията отдавна не са на мода в Турция. Щом са започнали отново, трябва да е станало нещо много сериозно. Ще се наложи да проследим всичко, което би ни помогнало да разберем защо е бил убит Алек и кой го е извършил. Това изисква пълното ви съдействие. А сега, моля, дайте ми я! — Тя протегна ръка.
— Добре — съгласих се. — Но искам копие от информацията вътре. Съгласна ли сте?
Тя се поколеба, после кимна.
Подадох й флашката…
11
Арап Анак застана на балкона в апартамента си. Светлините от сградите пред него, струпани около Златния рог, приличаха на диамантени паяжини.
Подгъвът на тъмносиния му копринен халат се вееше на вятъра. Чу се гневен крясък. Той погледна надолу през черния железен парапет на балкона си. Истанбул в началото на август беше горещ и задушен град, но само за обикновените хора. Богатите, които обитаваха скъпи жилища и хотелски апартаменти на горните етажи, усещаха хладните ветрове, носещи се над покривите.