Тя поклати бавно глава, показвайки, че съм тръгнал по грешен път. Но не ми пукаше.
— Когато планирахме този проект, се консултирахме с гръцката православна общност. Така че няма да е трудно да намерим този твой експерт и още неколцина наши. — Посегнах и грабнах снимката с мозайката. — А и съм сигурен, че турските медии ще се зарадват, щом разберат, че изследователските ни материали са били конфискувани и британското правителство е възпрепятствало важен проект на ЮНЕСКО.
Изабел размаха пръст към мен:
— Не ми допада да ме заплашват, Шон. Но ще го припиша на снощния ти стрес.
— Можеш да го припишеш на каквото си щеш, след като разкажа на медиите за това. — Тикнах снимката пред лицето й.
Спогледахме се. Изражението й показваше безмилостна решителност.
— Твоят институт е замесен в нещо, в което не е трябвало да се замесва — настоя тя.
— Говориш глупости. И сама го знаеш. Но на мен не ми пука какви лъжи измисляте за нас.
Дразнещ звън от някакво сутрешно телевизионно шоу долетя от долния апартамент.
Усетих лекия бриз по кожата си, който едва облекчи надигащата се горещина.
— Разбирам, че си разстроен… — рече примирително тя. — Ще видя какво мога да направя, но не обещавам нищо.
Изабел влезе вътре.
Зачаках. С всяка изминала минута ставаше все по-горещо, а едва минаваше осем и тридесет.
Завъртях стола си. Зелена хартия лежеше разхвърляна върху масата. Представих си как тя и колегите й седят тук и си водят бележки.
Тя се върна намръщена след половин час.
— Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Някой си мисли, че може би е добра идея да те вземем с нас.
Седна срещу мен.
— Кога тръгваш? — попитах.
— Ще видиш.
— Обичам да ме държат в неведение.
Тя заговори бавно:
— Мога да ти покажа това. — Остави малък лаптоп върху масата пред мен. От улицата отекна сърдит клаксон.
Посочи към екрана.
Там имаше английска версия от уебсайт на турски вестник. Най-отгоре с големи букви пишеше „Zamiyete — Сензационни новини“.
Под заглавието се виждаше снимка с познатия купол на „Света София“. Подзаглавието гласеше: Гръцки заговор за кражба на съкровищата от „Света София“. Дръпнах екрана към себе си.
В статията се твърдеше, че група гърци от сенчестия бизнес от години се опитвала да проникне през силната охрана в „Света София“ и че мъжът, чието обезглавено тяло било намерено в двора й, бил свързан с тях. По-нататък се описваше как той бил убит от фундаменталисти, които искали храмът отново да стане джамия, противно на изричното желание на Ататюрк.
Чужденецът, пишеше в статията, използвал като прикритие работата си по официален проект на ЮНЕСКО, за да извърши незаконни електронни тестове в „Света София“. А гръцките медии спекулирали за това, че Лабарумът на Константин — знамето, използвано за сбор на първите римски християнски легиони — бил един от артефактите, търсени от гръцките бизнесмени…
— Нали ти твърдеше, че скромният ви проект не предполагал конфликти? — попита ме уморено Изабел.
Обаче аз се тревожех от информацията им за Алек.
— Не знам нищо за тези тъй наречени „гръцки бизнесмени“… И не сме правили никакви незаконни електронни тестове. Как са могли да съчинят подобна измислица и да я публикуват?
Налегна ме ужасяващо усещане, че нещата се повтаряха… В лондонската преса също имаше спекулации след смъртта на Айрийн. В някои статии се твърдеше, че загинала от приятелски огън. Всичко изглеждаше толкова тревожно, че стана една от причините да отида там.
— Смяташ, че това са просто медийни сензации? — Гласът й прозвуча скептично. — И не знаеш нищо за този Лабарум?
Ръцете й бяха скръстени.
— Не съм казал това. — Нямаше смисъл да отричам. — Алек ми довери за бойното знаме на император Константин, онзи Лабарум, както го наричаш. Твърдеше… — Поколебах се дали да продължа, защото налудничавата теория на Алек изглеждаше много по-страшна сега, когато той беше мъртъв. Стана ми странно да говоря за теориите му… С тях ли щяха да го запомнят.
— Продължавай — подкани ме Изабел.
Въздъхнах.
— Алек беше сигурен, че Лабарумът на Константин ще се появи отново във време на велики промени.
Това сякаш й беше достатъчно. Тя вдигна ръце, като че ли не искаше да слуша повече. Разбирах я, тъй като и аз винаги съм се отнасял с насмешка към налудничавите теории на Алек. Тази беше малко по-глупава от останалите.