— Добре сме — отговори Изабел.
Мъжът вдигна палци, за да ни окуражи.
Вторият пилот, по-млад на вид, който седеше до него, стана и влезе при нас. Затвори външната врата. Една лампа над нея светна в червено.
Двигателите изреваха. Седалката ми подскочи, докато се готвехме да рулираме.
После ревът попритихна. Погледнах през едно от мъничките прозорчета. Черен джип „Порше“ ускоряваше към нас. С тъмни прозорци. За миг си помислих, че може би турските власти ме търсят. Вероятно инспекторът, който се беше заел с мен, се чудеше защо напускам Истанбул толкова скоро. Изабел се наведе напред. Коляното й докосна моето. Пресегна се, грабна якето си и го хвърли на седалката зад нас.
— Имаме си компания — обясни тя.
Джипът спря до самолета. Един мъж излезе от него и се отправи към нас. Беше висок, в костюм с цвят на синап. Скулестото му лице и лекият тен ми напомниха за снимките на знаменитостите, полагащи огромни усилия да изглеждат добре.
Вратата се отвори шумно. В кабината нахлу вятър и миризма на реактивно гориво.
— Радвам се да те видя, Изабел — прогърмя гласът на непознатия. — Май съм пристигнал тъкмо навреме… — отбеляза той и седна до нея. Сетне бързо добави: — Тук е малко тесничко. Надявам се да нямаш нищо против. — Потупа я по коляното и се обърна към мен. — Изабел, това ли е човекът?
— Шон, запознай се с Питър Фицджералд — представи го тя. — Работи в консулството.
Сякаш това обясняваше всичко. После се досетих, че точно този тип ми съобщи за смъртта на Алек.
— Питър, това е Шон Раян от Института за приложни изследвания в Оксфорд — продължи Изабел. — Той е един от основателите. И е директор по проектите…
Не задълго, помислих си, имайки предвид накъде пое проектът ми в Истанбул, но нямаше да го споделя. Във всеки случай, изражението на Питър бе като на сомелиер5, от когото току-що са поискали сливов сок.
— Разговаряхме по телефона — напомни ми той. — Толкова съжалявам за колегата ви. Каква ужасна смърт. Това определено обърка нещата тук. — Той протегна ръка. Аз я стиснах.
— Алек не заслужаваше такава съдба — отбелязах мрачно.
Изабел не откъсваше поглед от мен.
— Сигурен съм. Какъв кошмар — каза Питър. — А вие как сте? Чух, че сте прекарали трудна нощ.
— Добре съм — отговорих. Не се нуждаех от съчувствието му.
Чух някакво тътрене и се огледах.
На пътеката между седалките и вратата към пилотската кабина товареха две кожени чанти. Малката ми чанта с всичко от хотела, прибрано в нея, чакаше на частния терминал, когато пристигнахме.
Веднага забелязах, че са ровили в багажа ми и някои неща липсват. Ала все пак бях късметлия в сравнение с участта на Алек или с онова, което можеше да ме сполети снощи.
— Разкажете ми за себе си — помоли ме Питър. — Съжалявам, че бях малко груб по телефона онзи ден. Точно сега ми се е насъбрало много.
Говореше така, сякаш ще се очарова от всичко, което щях да разкажа. Измина поне час и ние летяхме далеч от Истанбул, преди потокът с въпросите му да се забави. Дотогава той научи и най-малките подробности за произхода ми, за Пурпурната звезда на баща ми, за живота ни в Норфлък и Северен Ню Йорк, за колежа, в който съм учил, след като баща ми напусна армията. Разбра и всичко за английската ми майка, за едногодишната ми изследователска дейност в Лондон, за запознанството ни с Айрийн, за първата ми работа и за това как сме основали института… Изненадващо, но не ме попита за някои неща. Например какво се е случило с жена ми. Може би вече знаеше отговора на този въпрос.
— Обясни му за мозайката, която Алек е заснел — подкани ме Изабел, щом Питър приключи с разпита си.
Разказах му малкото, което знаех. Изабел извади снимката на мозайката от чантата си и му я подаде, докато аз говорех.
— Много интересно! — възкликна той. И се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва. — Имате ли някаква представа къде е направена тази снимка? — Той я размаха към мен.
Отпуснах се назад.
— Вече казах на Изабел, че не зная. Проектът ни проучва как мозайките в „Света София“ са се променяли през годините. Никога не е включвал идентифициране на неизвестни мозайки.
— Колегата ви е работил само в „Света София“, нали така? — Взираше се в мен.
Кимнах.
— А в храма има още много интересни неща, освен мозайките, нали?
— Да. Сградата, която виждаме сега, е построена през тридесетте години на шести век.