Слава богу, нямаше нужда от обяснения. Марк размени няколко думи с войник, облечен в тъмнозелена униформа, когото зърнах до вратата на хамъра му. Човекът вероятно беше местен — с гъста брада — но можеше и да е европеец или американец.
Когато се обърна, Марк не обели и дума. Всички гледахме как единият хамър даде на заден, за да ни пропусне.
След около километър спряхме в едно сечище до пикап тойота. Сега пред нас се издигаше планина с високи сиви канари, а пред погледа ни се открои скала от нашарен бял варовик. Сякаш по скалата се бяха стичали сълзи.
Първото нещо, което ме впечатли, след като излязох от автомобила, бе температурата. Не ми се стори толкова горещо, както долу в равнината. После, с полъха на вятъра, долових миризма на нещо развалено. Изпитах странно чувство на това място. Всички се огледахме. Сетне някой извика. Висок младеж с гъста брада и черно расо тичаше към нас, вдигнал ръце във въздуха. Първо си помислих, че ни поздравява. После проумях какво казва.
— Трябва да си вървите. Не се допускат посетители. Ще извикам охраната. Тръгвайте си обратно…
Побиха ме тръпки от тази гостоприемност… Марк стоеше най-близко до този тип, вероятно монах, предположих по облеклото му. Марк тръгна към него. Монахът не сваляше ръце, размахваше ги, опитвайки се да ни прогони, сякаш бяхме лисици, бродещи из пасището му. Питър, Изабел и аз приближихме зад Марк.
— Предупредих ви. Трябва да си вървите. Тръгвайте веднага! — Той се обърна, все едно че беше приключил с нас.
— Отговарям за проект в „Света София“ — обявих високо аз. — Трябва да се видя с отец Григорий.
Той спря, обърна се и се втренчи в мен. Сигурно беше висок поне два метра. Аз също го погледнах в очите. Бях метър осемдесет и пет, но за миг се почувствах дребен.
— Какво искате? — сопна се мъжът. Тонът му все още далеч не звучеше дружелюбно, но поне не крещеше. Имаше силен акцент. Напомни ми за едно гърче, което познавах в МИТ.
— Вие ли сте отец Григорий? — попита Питър.
Монахът направи кисела физиономия.
— Искаме да видим отец Григорий — помолих учтиво аз.
— Нуждаем се от съвет за нещо, което намерихме, нещо, което ще го заинтересува.
— Ще проверя дали ще ви приеме — отговори монахът. Обърна се и тръгна към скалата.
Изчакахме до нашия хамър. Марк извади от багажника голяма синя хладилна чанта и ни нахрани с вкусни сандвичи с пилешко, лепкав ориз, домати и хрупкави краставици, всичко увито в нещо като тортила.
Когато монахът се върна, тръгна право към мен и каза:
— Елате!
Питър сякаш искаше да ми препречи пътя.
— Ние също идваме — заяви той.
Монахът огледа всеки от нас, сякаш преценяваше какво ще стане, ако го последваме.
— Не се безпокойте, аз оставам тук — предложи Марк. — Вие се забавлявайте. — Усмихна ми се, сякаш знаеше къде отиваме.
— Имате късмет — каза монахът, докато минавахме край горичка с чворести борове, израснали край скалата.
Подушвах смолата им.
— Защо? — попитах.
— Мнозина са мечтали да дойдат тук, ала са умирали, без да осъществят мечтата си.
Пред нас се оголи варовиковата скала. Каменистата пътека, по която вървяхме, водеше право към нея. Скалата грейна с отразена слънчева светлина и ме заслепи.
— Нечистите по сърце се боят от това място — обясни шумно монахът, докато вървеше напред. — Някои се връщат, като стигнат дотук.
Засенчих очи. Тук наистина имаше нещо изнервящо. Можех да си представя как хората се връщат.
И тогава го видях: сводестия, скромен вход към пещера, висок и широк по около два метра и половина, като дупка за някаква исполинска птица. Монахът вървеше право към него. Последвахме го.
Вътре видяхме пещера с опушен таван, открито огнище до входа, тънки кости в цепнатините до него и тунел отзад. Вероятно овчари бяха използвали подслона дълго време. Носеше се смрад, сякаш пръстта на пода бе попила нещо гнило. Отправихме се към тунела. Беше достатъчно висок, за да се движим изправени.
Стените му бяха осветени с електрически лампи върху тънки стоманени триножници, издигнати през тридесет метра. Те едва мъждукаха върху нашарените стени край нас. С всяка стъпка ставаше все по-хладно. Стените бяха гладки като издълбани. Напред тунелът се издигаше леко нагоре.
Навлизахме в сърцето на планината. Тунелът определено не беше изкопан наскоро. Усещах тежестта на скалата над нас и ме изпълни благоговение, когато си помислих колко старо може да е това подземие…