Сержант Хенри Моулъм се нуждаеше от отговор. Другият екран на бюрото му показваше образ пред „Свети Павел“, където две от мишените му бяха проследени от камери. Като че ли разузнаваха района.
Беше се прехвърлил към сцената в Париж чак когато прозвуча сигнал, че ситуацията там ескалира. Сега искаше да се съсредоточи върху образите от „Свети Павел“ — директната му юрисдикция. Знаеше, че лицата от тълпата в Париж ще бъдат заснети и пуснати в базата данни. Образите на малкия брой подстрекатели щяха да са на разположение в петък, ако някой от тях се появеше в Лондон.
Ударни полицейски отряди щяха да заловят опасните още преди да са стигнали до „Свети Павел“. Надяваше се да го направят, докато те не са излезли от къщите си, ако към образите пристигнеше и информация за адресите им. После можеха да проследят всичките им връзки — в мрежата и извън нея — и да потърсят нужните отговори.
Червената лампа за тревога премигна отново. Той се прехвърли към образите от Париж. В елегантните гравирани врати на посолството се удряха коктейли „Молотов“. Бензинът избухваше в яркочервени пламъци. Това беше организирано. Човек не взема бензин със себе си ей така, за всеки случай. Някой подклаждаше събитията…
И трябваше да го спрат. Моментът не беше подходящ за подобни сцени…
18
Скоро след като пристигнахме обратно на летище Мосул, аз включих айфона си. Предупредиха ме да го изключа, докато пътувахме из Ирак. Беше свързано с установяване на позицията ни, ако някой искаше да ни открие. Видях няколко пропуснати обаждания от доктор Бересфорд-Елис. Докато чакахме да проверят паспортите ни, звъннах на гласовата си поща. В едно съобщение Бересфорд-Елис натякваше, че ЮНЕСКО търси обяснения за неуспехите в проекта. Искаше пълен доклад за всичко случило се в Истанбул, и то възможно най-бързо. Не изглеждаше доволен. С второто си съобщение настояваше за спешен отговор.
Стана ми ясно едно: трябваше да се върна в Истанбул. Не можех просто да отида в Лондон. Налагаше се да проследя всичко, да разбера с какво се е бил захванал Алек.
Поколебах се дали да споделя идеята си с Питър и Изабел, но се въздържах. Какво би ги спряло да проверят теорията ми, преди да успея да го направя? Нищо. Трябваше само едно телефонно обаждане. После щеше да се повтори историята след смъртта на Айрийн: „Приберете се у дома, сър. Ние ще се заемем“.
Този път нямаше да стане така.
Докато чакахме, усетих праха във въздуха. После дойде един чиновник, погледна набързо паспортите ни и ни махна да минаваме. Питър и Изабел ми казаха да се качвам на самолета. По план трябваше да излетим възможно най-бързо. Питър обясни, че се превръщаме в мишени, ако останем по-дълго. Те изтичаха да видят дали ще можем да получим разрешение за бърз обратен полет. Аз се обадих по телефона, настаних се в седалката си и задрямах. Вероятно получаването на разрешение не беше толкова лесно. Унесох се. Наближаваше един часът през нощта.
Събудих се с лошо предчувствие. Не бях спал повече от двадесет минути.
Спомените за отец Григорий, за пламъците и покровът от прах след експлозията се въртяха в съзнанието ми.
Изабел и Питър се върнаха чак след час. Чувствах се смазан от умора.
— Готов ли си, Шон? — извика Питър, щом надникна в кабината. Когато влезе, се чу бръмчене от двигател. Цистерната се оттегляше.
— Защо се забавихте толкова? — Разтърках очи.
— Съжалявам. — Изабел ми се усмихна широко, сякаш тя не се нуждаеше от сън.
— Накъде тръгваме? — попитах. Беше време да им кажа за плана си.
— Към Лондон. — Тя седна срещу мен.
— Искам да се върна в Истанбул — заявих уверено.
Питър се отпусна тежко до мен.
— Съжалявам. Нищо не мога да направя. — Те се спогледаха.
— Знаеш ли, че в Турция вероятно има награда за главата ти? — информира ме Изабел.
— Не ми пука. — Точно това не ми беше хрумвало, но ме беше осенила друга идея… Затова се обадих по телефона, докато чаках.
— Шон, говорим за хората, които обезглавиха Алек… — Тя го изрече спокойно, сякаш описваше как бере розов храст от градината си.
— Трябва да свърша някои неща, Изабел. Обадих се на един познат в Истанбул, събудих го. Не остана доволен, но ми прости. Той работи в отдела, който ни нае. Казва, че това не бива да разстройва проекта ни, че медийните спекулации ще отшумят. Настоява да се върна, обеща, че ще ме приеме по всяко време. Така че аз се връщам в Истанбул, сега или по-късно. Защо не излетим нататък. Можете да ме оставите. — Посочих натам, където си мислех, че е Турция, макар че може да съм посочил към Кайро или към Рим.