— За какво бързаш? — попита Питър. Изглежда, подозираше нещо.
— Трябва да видя къде е работил Алек. Не мога да напиша точен доклад до института, без да отида там. Трябва да се върна в Истанбул възможно най-скоро.
— Не виждам какво е толкова спешно — настоя Изабел. Отметна кичур коса от лицето си. Разумна забележка.
Но за да й отговоря, трябваше да й опиша колко много означава проектът за нас в института, как го е очаквал Алек, колко развълнуван е бил и как е заразил всички ни с ентусиазма си. И как се чувствах отговорен за станалото. И по-важно — сега имах насока къде е направил онези снимки и трябваше да я следвам.
Но нямаше да им кажа това.
— Тогава по-добре да сляза тук — предложих аз.
— Много забавно! — възкликна Питър.
— Не виждам много охрана. Какво ще направите, ще ме отвлечете ли? — Погледнах Питър в очите. — Колегата ми беше убит. А сега вие искате да ме плените. Много благодаря за такава помощ.
— Защо е толкова важно да се върнеш в Истанбул точно сега, Шон? Опитваме се да те защитим. Ако те бяхме задържали, нямаше да е отвличане. Щяхме да те отведем у дома. Ти живееш в Лондон. — Изабел закопча предпазния си колан.
— Има ли нещо, което не си ни казал? Някаква друга причина, поради която искаш да се върнеш в Истанбул? — настоя Питър.
— Чух достатъчно — отговорих аз. Разкопчах колана си. Двигателите на самолета бяха запалени, но работеха на празен ход.
— Бъди разумен, Шон — извика Питър. — Участието ти във всичко това приключи. Помисли си! Ние трябва да решим от какво ниво на защита ще се нуждаеш даже и в Лондон. Знаеш, че съм загрижен за сигурността ти. Ти също трябва да се загрижиш. А сега седни. — Гласът му беше твърд. Вероятно го биваше много в заплахите.
— Слизам от самолета — заявих.
— Жена ти би ли се съгласила с твоето безразсъдство? — попита Изабел. Вдигна ръка да ми препречи пътя.
Понечих да я отблъсна. Тя ме изгледа озадачено, удивена от непреклонността ми.
— Имаме много основателни причини да се тревожим за теб — заяви тя. — Колегата ти беше убит, за бога! Събуди се, Шон! В опасност си.
— Мислиш ли, че давам пет пари за това!
Погледнах я в очите и видях проблясване — може би съчувствие или съжаление?
— Не се опитвай да ме спреш. — Пристъпих към пътеката.
Питър стана и почти препречи пътя ми, но аз се измуших покрай него, преди да успее да направи нещо.
— Не ставай глупав, Шон! — извика Изабел. — Ти си важен свидетел на терористичен акт. Имаме властта да те задържим.
Блъснах силно рамото на Питър, когато посегна към мен. Минах покрай него към вратата и натиснах бравата. Включи се аларма. Отворих. Двигателите угаснаха. На сто метра, осветен от ярките светлини от сградата на летището, въоръжен охранител в зелена униформа гледаше към нас.
— Няма да се връщам в Лондон — заявих аз. — Ще скоча, дори и в движение. — Погледнах назад към тях.
— Упорито копеле! — извика Питър. Но не посмя да ме спре.
— Искам само да ме върнете там, откъдето ме взехте.
— Наред ли е всичко? — чу се глас. Огледах се. Беше пилотът. Стоеше на прага към пилотската кабина.
— Ще бъде — отвърна Питър. И въздъхна шумно. — Можем да се върнем до Истанбул. — Каза го тихо, все едно че говореше на себе си.
Изабел изглеждаше изненадана. После главата й се размърда като метроном — на едната страна, сетне на другата.
— Но ще си платиш за това, Шон. В Истанбул буквално ще се залепим за теб…
— Нямам нужда от бавачка.
— Ако не ни сътрудничиш, ще се погрижим да се набиваш на очи.
Не отговорих. Премислях.
— Колко смяташ да останеш там, Шон? — попита Изабел.
— Няколко дни.
— Ще отседнеш при мен — заяви Питър.
Втренчих се в сините му, непоколебими очи. Ако ме откараха до Лондон, щях да хвана следващия полет до Истанбул само за часове. Или можех да сляза още тук… Но само Бог знаеше разписанието на полетите от Мосул до Истанбул. Вероятно щеше да се наложи да отида до Багдад, за да излетя от тази страна. Ала тогава нямаше да ме следят в Истанбул. Може би изобщо не трябваше да им казвам, че искам да се върна там. Сега ми оставаше единствено да работя с тях.