Выбрать главу

Отново се замислих за отец Григорий. Не можех да се отърся от кошмара.

— Успях да се свържа с Марк — информира ни Питър. Все едно че четеше мислите ми или може би лицето ми ги издаваше. — Отец Григорий е в болница, в интензивното. Другарят му не е оцелял.

Затворих очи. Умората ми пречеше да осъзная станалото… Поне един от тях беше оцелял. Нуждаех се от сън. Не исках да мисля повече.

Когато стигнахме Истанбул, небето все още бе пълно с навъсени облаци. Помислих си, че сме донесли лошото време, сякаш лошият късмет ни следваше.

Поне не се наложи да чакаме за паспортна проверка заедно с другите туристи. Питър почука на страничната врата в просторната паспортна зала и ние минахме през дълъг бял коридор, стигайки до голяма бяла стая. Там отегчен чиновник зад дълго полирано бюро подпечата паспортите ни, след като ги провери.

Разбрахме се, че на другия ден ще се срещна с Абдал Гокан, директора на Консервационната лаборатория, според уговорката ни. Изабел щеше да ме придружи. Щяха да ме проследят. Представих си как агентите от МИ6 говорят в ръкавите си, следвайки ни на глутници. Нищо подобно не се случи.

Една врата зад стаята за паспортна проверка водеше директно към терминала на летището. През целия полет Питър не разкри нищо за себе си. Определено беше свикнал да отклонява въпросите, казвайки нищо с много думи. Но разбрах, че Изабел е работила в полицията, преди да започне във Външно министерство.

В залата за пристигащи ни посрещна сивокос шофьор със сив костюм. Заведе ни до микробус „Крайслер“ със затъмнени прозорци. Докато се качвахме, трима здравеняци в тъмни костюми, застанали наблизо, не откъсваха погледи от нас. Сякаш искаха да запаметят лицата ни. В Истанбул бе по-горещо, отколкото при пристигането ми преди няколко дни, въпреки облаците, надвиснали над главите ни.

Половин час след тръгването от летището пристигнахме пред високите порти от ковано желязо във вилата на Питър. Според него всички се нуждаехме от малко сън. Беше прав.

Бавно осъзнавах всичко, което се случи. Докато пътувахме през Истанбул, някой се обади на Питър. Отец Григорий беше починал в болницата през нощта.

Стана ми тъжно, имах лошо предчувствие.

Върху високата варосана стена, простираща се от двете страни на портата, висяха купища червени рози. Очевидно се намирахме в богато предградие на Истанбул.

Изабел не обели и дума, след като Питър ни информира за смъртта на отец Григорий. Изглеждаше бледа.

Високите порти издадоха силен стържещ звук при отварянето си. Безупречно облечен мъж в тъмносин костюм стоеше отстрани, докато автомобилът ни влизаше в чакълестия двор.

— Наспи се добре — посъветва ме тихо Изабел.

Шофьорът изскочи, заобиколи и ми отвори вратата.

Поех си дълбоко дъх, привиквайки към горещината след климатика в колата.

— Ти също, момиче — додаде Питър и излезе.

Пожелах на Изабел приятно пътуване.

Тя извика след мен:

— Ще те взема към осем.

Обърнах се. Погледна ме хитро, после се усмихна. В самолета маската й падна мъничко и аз се зарадвах. Нещо в нея много ми напомняше за Айрийн, по същия начин прибираше косата си зад ушите. А и усмивката й беше малко призрачна…

Докато вратата се затваряше, зърнах за последно черната й коса.

— Довечера трябва да изляза, но моят човек ще ти приготви вечеря. Не искаме да се мотаеш по улиците — обясни Питър, щом влязохме.

Бях се уговорил с Абдал Гокан да се срещнем в девет часа в офиса му на другата сутрин, в сряда сутринта. Беше време за обяд, но аз исках само прилично легло. Сякаш не бях спал от дни насам.

Поклатих глава.

— Не се безпокой. Никъде няма да ходя.

След един бърз душ и сандвич с мек хляб и трошливо бяло сирене, който ми поднесоха в просторна бяла спалня, се поразходих нагоре-надолу. Мислите ми все още препускаха, ала тялото ми умираше за сън. Шумът от непрестанното истанбулско движение не стигаше до стаята, с изключение на някой далечен клаксон.

След като обмислих всичко, което се случи, и плановете си за другия ден, най-накрая заспах. Почувствах се чудесно в разкошните хладни памучни чаршафи.

Когато се събудих късно вечерта, Питър беше излязъл. Наоколо нямаше жива душа, освен „неговия човек“ — онзи, който ни посрещна до входната врата.