Поогледаха ни любопитно, но повечето клиенти бяха заети със събеседниците си. Бръмченето от разговорите се надигаше край нас, докато се движехме през залата.
Проправихме си път до една маса в далечния ъгъл. Хладният въздух, след горещината отвън, превръщаше заведението в оазис. Ризата ми беше пропита с пот не само под мишниците, а и по гърба.
— Турско кафе? — предложи Бюлент.
— Да, моля.
— Знаеш ли, че това е било любимото заведение на Ататюрк?
— Наистина ли? — Опитах се да изглеждам впечатлен.
Той постави длани на масата и се наведе напред, като че ли се канеше да каже нещо важно.
— Ще се моля за теб — започна, клатейки мрачно глава.
— И защо?
— Нямаш бодигард. — Огледа се наоколо.
— Нямам нужда.
Той зацъка с език и махна с ръка.
— Ако хванат кучетата, които убиха приятеля ти, знаеш ли какво ще направят с тях?
Поклатих глава.
— Ще ги пратят в ада. — Той посочи с пръст към челото си, имитирайки стрелба е пистолет.
Заради това ли ме гонеше — да ми каже, че за Алек ще бъде отмъстено?
Сервитьорът приближи. Поръчах кафе и съблазнително дебело парче шоколадова торта, което забелязах на влизане.
— От Лондон ли идваш? — попита той.
— Да.
— И там има проблеми, нали?
— Малко.
— Толерантността умира — отбеляза сухо Бюлент. — Когато Мехмед Завоевателя управлявал този град, почти половината население било християнско. Всички сме живеели в мир. Казвал, че различните народи в империята трябва да живеят като един.
Бях чувал за толерантността на Мехмед, след като превзел Истанбул.
— Напоследък се връщаме назад — продължи той. — Когато се появил ислямът, той намалил данъците, забранил лихварството и робството. Знаеше ли това?
— Не.
— Е, вярно е. Сега можеш да си представиш защо е добил бърза популярност.
Огледах го. Кожата на лицето му беше набраздена дълбоко. Изглеждаше мил, но разтревожен. Червената му тениска бе чисто нова, сякаш изскочила от опаковката си едва тази сутрин.
Кафето пристигна. На вкус тортата ми бе по-добра, отколкото на вид в стъклената витрина. Копринено мека, с хрускав слой шоколад отгоре. Айрийн много обичаше шоколадова торта. Би харесала тази.
— Приятеля ти го сполетя най-ужасната смърт. Трудно е дори да си го представиш — продължи Бюлент.
Въображението ми без проблеми ми сервира кървавата гледка от смъртта на Алек, след като бях видял тялото му. Онези образи бяха призраци, които ме преследваха, и ставаха по-ясни, когато се опитвах да избягам от тях, сякаш не можех да контролирам съзнанието си.
Погледнах тортата си. Бях се наситил.
— Алек спомена ли ти за интереса си към други места, като Синята джамия, като „Света Ирина“… Или за нещо друго? — попитах аз.
— Не е казвал нищо за Синята джамия. Аз му обясних, че „Света Ирина“ е затворена. Отваря само за концерти и рецитали… Има снимки от интериора на нашия Археологически музей. Аз му казах всичко това. Но той попита за „Света Ирина“.
Най-накрая стигнахме донякъде.
— А попита ли те за някое друго място? — Взех кафето си и отстраних остатъците от тортата.
— Искаше да узнае за стария императорски дворец, за Константиновия дворец. Напоследък всички са любопитни. Питаше как върви проектът със Сената. Задаваше много въпроси.
— Той знаеше, че на мястото на „Света Ирина“ е имало храм на Афродита, преди Константин да го превърне в християнска църква — поясних аз. — Пита ли те дали са открили доказателства за съществуването му? — Това бе теория, за която Алек говори само веднъж и беше трудно да си представя как е могла да доведе до смъртта му, но трябваше да разбера…
— Изследваме всичко — отговори Бюлент. Огледа стаята, сякаш търсеше някого.
— Може ли да има подземия под „Света Ирина“?
Той остави кафето си и зачака. Бръмченето от разговорите се усили.
— На повечето места тук има подземни райони — в стария дворец, в сенатската сграда, на хиподрума, навсякъде…
Но коя от тях бе решил да изследва Алек?