— За ранните християни не е било необичайно да превземат храмове. „Свети Павел“ в Лондон е бил храм на Диана, нали? — попита той.
— Не знам.
Той се усмихна за малко и пак се натъжи. Гъстите му черни вежди закриваха очите му.
— Някои от гръцките храмове са били центрове за проституция.
— Наистина ли? — възкликнах аз. — Каква гледка е било!
— Било е бедствие, мистър Раян. Написах студия по темата. — Той замълча, а лицето му помръкна. — Все още не е публикувана.
— Сигурен съм, че и това ще стане — уверих го.
— „Света Ирина“ беше мой проект. Мой. Сега там работят неподходящи хора. — Озърна се. Имаше вид на уплашен човек. — Те са с по-големи връзки от мен, ефенди. — Огледа утайката от кафето си. — Ние, изследователите от проекта „Света София“, не знаем нищо за техните планове за разкопки, нищичко! Можеш ли да повярваш? Това е лудост! Дори не си говорим. — Той спря и стисна устни, сякаш вече беше казал твърде много.
— Кога започна онзи проект?
— Съжалявам, Шон. — Той поклати глава.
— Какво не е наред?
Прехапа устната си. Присви очи.
— Не мога да кажа нищо повече. — Приключваше с мен.
— Моят институт може да подкрепи вашата работа, професоре. — Това беше вярно. Можех да получа добри проекти в програмата на института. Субсидиите ни не бяха толкова големи, но и малкото щеше да свърши работа. — Можем да си помогнем…
Бюлент ме изгледа с подозрение.
— Защо не ми кажеш какво става в „Света Ирина“? Ще ти бъда длъжник.
Той ме гледа поне минута, преди да отговори. Виждах го, че мисли, преценява ползата от това един директор на оксфордски институт да му бъде длъжник, чуди се какво всъщност искам.
— Алек нищо ли не ти е споменал? — попита той.
Вдигнах рамене.
— Нищо у Алек не би ме изненадало.
— Съжалявам — въздъхна той. — Не мога да говоря повече за това.
Наведох се напред. Бях на крачка от важно откритие. Но шансът ми се изплъзваше.
— Алек се е занимавал с нещо и ти е казал за него. Току-що го потвърди. — Огледах се. — Може би трябва да разкажа за това на Абдал Гокан. Той сигурно ще ми помогне.
Станах. Бюлент изглеждаше шокиран. После се огледа крадешком.
— Не прави това — заяви той.
— Тогава ми разкажи повече.
Вдигна очи.
— Не трябва да казваш на никого, че си го научил от мен — каза бързо той.
— Не искам да ти причинявам неприятности, но искам да разбера какво се е случило с Алек. Трябва да знам с какво се е занимавал. — Седнах обратно на стола си. — Кажи ми какво става в „Света Ирина“?
Той въздъхна тежко.
— Не в „Света Ирина“, а под нея… След смъртта на Алек те работят там всеки ден, всяка нощ, доколкото съм наясно… — Едва шептеше. — Знаеш ли какво си мисля, Шон?
Поклатих глава.
— Искат да откраднат идеята ми. — Гласът му се повиши с една октава. — Аз открих входа, но те получиха разрешение да го отворят. — Протегна ръце във въздуха, като че ли вдигаше тежести. Пръстите му се разпериха широко. Определено беше разстроен. — Крадат труда на живота ми. — Размаха юмрук пред себе си. — Това е нечестно. Онзи, който публикува това откритие, ще триумфира, ще получи медали, награди, всичко. Те са крадци. — Изплю злобно последната дума.
— Заведе ли Алек в „Света Ирина“?
Главата му започна да се тресе като плюшено кученце върху задното стъкло в кола.
— Ще ми покажеш ли къде си го завел? — Това можеше да обясни всичко. Алек бе прекъснал нечии тайни разкопки.
Бюлент извърна поглед. Разтърка тъжно челото си.
— Не, не. Не мога да се замесвам.
— Тази група как получи разрешение да работи там?
— Имат изрядни документи… — Размаха ръце. — Така ми казаха. — Наведе се напред. — Помолих ги да не разрешават частни разкопки в „Света Ирина“. Но те заявиха, че хората имали всички нужни писма, разрешения, че щели да направят едно просто изследване на мястото за по-голям проект. Не знам, сигурно е вярно…
— Можеш ли да ме заведеш там?
Той бързо поклати глава.
— Не, не… Имам жена, две деца. — Извади портфейла си и ми показа снимка на пълничка жена с черна коса, прибрана назад, прегърнала две усмихнати дечица — чернокосо момче и момиче.
— Красиви са — отбелязах аз.
Погледнахме снимката. Бюлент кимаше тъжно. Знаех какво се опитва да ми намекне.