Под самолета се търкаляха тъмносиви облаци, а един тип на седалката до мен четеше книга със заглавие „Турция — новата сила“.
Вдигнах таблета си. Свалих на него пътеводител за Истанбул. Прочетох няколко страници и дойде време да сервират, ала не докоснах храната.
Безпокойството ми от перспективата да видя тялото на Алек нарастваше, докато се спускахме над мастиленото Мраморно море, към дългия лъкатушещ бряг, маркиран от блясъка на уличните светлини в ранната вечер. Вече се виждаше Истанбул — сив гоблен от пътища и сгради.
Час по-късно мраморният под в залата за пристигащи закънтя, щом тръгнах по него.
Усетих познатата задушаваща августовска средиземноморска жега още със слизането от самолета, но в тази зала, наподобяваща метална пещера, всичко беше хладно и гладко.
Зърнах отражението си в огледалната стена. Приличах на типичен турист с тъмносинята си ленена риза с къс ръкав и с широкия кремав панталон. Кожената торба на количката ми изглеждаше охлузена и смачкана от пътуването, точно както се чувствах и аз.
Задържаха ме няколко минути на паспортния контрол, докато имиграционният чиновник направи справка с компютъра си. Бях си купил туристическа виза на близкото гише, а другите минаваха бързо, така че нямаше причина да ме бавят.
Освен ако тукашните власти не ме очакваха.
— Приятно прекарване в Турция — промърмори най-сетне служителят, докато ми връщаше паспорта.
Кимнах облекчено.
Матираните стъклени врати, извеждащи ни от залата, се отвориха с въздишка, когато ги приближих. В лъскавата чакалня имаше дълга опашка от хора, оглеждащи се за пристигащи пътници. Залата жужеше от напрежение. Огромните стъклени плоскости придаваха усещане за простор.
От тълпата излезе висок и слаб като молив мъж със смугло лице, черна коса и тънък нос. Косата му бе зализана назад. Приличаше на човек, който не би търпял много глупости. И гледаше право в мен.
На около крачка го следваха още двама, облечени в светлосини ризи с къс ръкав и тъмносини панталони, веещи се над глезените.
Черният костюм на високия мъж изглеждаше скъп. Той бързо скъси разстоянието помежду ни и протегна ръка.
— Мараба, мистър Раян. Аз съм инспектор Ердинк. — Стисна дланта ми. Хватката му беше здрава — несъмнено с цел да сплашва престъпниците. Дъхът му миришеше на тютюн.
Втренчи се в очите ми, като че ли аз бях неговата плячка.
— Очаквах някой от Британското консулство — обясних аз и се огледах.
Наоколо няколко души държаха картонени табели с имена. За жалост моето не беше сред тях.
— Аз съм от Международния криминален отдел във Вътрешното министерство, мистър Раян. — Погледна над рамото ми все едно искаше да види дали някой не ме придружава. — Дошъл съм да ви посрещна. — Той вдигна ръце в открит жест и ми се усмихна. — Вие работите в Института за приложни изследвания и сте тук, за да идентифицирате тялото на колегата си, нали?
Кимнах. Мъжът леко присви очи. Имах чувството, че ме оценява. Нямаше да е лесно да се измъкна от този тип.
— Ще дойдете с мен — заяви уверено той. После наведе глава като боксьор, излизащ на ринга, може би искаше някой да му носи кърпата. И тръгна, правейки ми знак да го последвам. Стъпките му отекнаха по мрамора.
Огледах се. Двамата му помощници кимаха, показвайки ми, че трябва да тръгна след инспектора. Въздъхнах и го последвах, а те ни придружиха отзад. Сигурно приличах на арестуван…
7
Черният спортен мотоциклет БМВ S1100R спря до задния вход на блока от стъкло и стомана и гумите му разпръснаха чакъла. След секунди мотористът Малак се качваше със служебния асансьор към луксозния апартамент на последния етаж, с изумителна гледка към Златния рог. На панорамния му балкон някога се бе провел купонът на гостуваща звезда от Холивуд, но тази вечер беше празен.
Арап Анак се намираше в голямата спалня с мраморен под. Момиче с какаова кожа лежеше по корем върху бял килим пред него.
— Ти си дявол — прошепна той. Тя раздвижи съблазнително устни и изстена.
Беше добре обучена и разбираше английски. Той реши да използва отново същия контакт в квартала с червените фенери в Мумбай. Момичето несъмнено си струваше десетте хиляди рупии, както му обещаха. Щеше да даде бонус на човека. Знаеше какво се е случило със семейството му и беше сигурен, че той ще му е благодарен.