Някакво мустаче докосна лицето ми, парна ме по бузата. Ожулих в нещо ребрата си. Останах с отворени очи, опитвайки се да различа решетките във водния мрак, надявайки се Изабел да задържи фенерчето включено възможно по-дълго.
После кракът ми се удари в стената на тунела. Отпуснах едната си ръка от решетката. За момент изгубих ориентация. Докоснах краката на Изабел и се издигнах с ритници към повърхността. Главата ми изскочи от водата.
— Боже! — вдъхнах облекчено, пръскайки слюнки и поемайки въздух. Избърсах пръските от очите си.
Тя протегна ръка и ме стисна за рамото. Усетих топлина, насърчение.
— Добре ли си? — попита.
Треперех почти неудържимо, но кимнах.
Фенерчето избледня. Светлината му мъждукаше като жълтеникава мъгла. Виждах само блясъка на тъмната вода. Изглеждаше по-висока отпреди малко. Изабел изключи лъча.
Вдишах и задържах дъха си. Учестеното дишане е сигурен знак за първи симптоми на хипотермия. Беше време да се измъкнем от водата. Трябваше да се гмурна отново. Този път на тъмно.
— Може би е по-разумно да се върнем, Шон? — Гласът й трепереше.
Не отговорих. Поех си дълбоко дъх, насищайки кръвта си с въздух и се гмурнах, подтикван от остра като нож решителност.
Ръцете ми се мушнаха право в калта, този път към долния край на решетките. Ровех неистово и открих нещо кръгло, твърдо. Нещо като кожена торба, втвърдила се на топка около съдържанието си.
Издърпах я от калта и се насочих към повърхността, вдигайки я като награда. За момент си представих, че може да е торба със златни монети, забравена от Алексий. Изабел включи фенерчето, докато водата се стичаше от мен.
— Мили боже! — извика тя. — За какво ти е това?
Премигнах. Наградата ми беше горната част от череп, покрита със стичаща се кал.
Захвърлих го и той цамбурна тихо, щом падна във водата. Бях благодарен, че плътта е изчезнала отдавна…
— Не го вдигай пак. — Сега Изабел изглеждаше наистина уплашена.
Посегнах напред в тъмнината, докоснах Изабел и стиснах здраво ръката й. Тя също стисна пръстите ми. Исках да я прегърна. Отдавна не бях изпитвал такъв порив да защитя някого.
Онзи череп може би е бил на човек, умрял точно тук, където стояхме. Колко ли време му е трябвало? Вероятно не много в този студ.
Изабел ме дръпна към себе си.
— Когато се измъкнем оттук, искам да лежа дълго на слънце — сподели тя.
Представих си как лежа до нея.
Стиснах рамото й, поех си дълбоко дъх и се гмурнах за трети път.
Сега успях да напипам решетките, които стигаха до дъното, макар да не виждах нищо в чернилката. Но се оказах прав. Бяха доста ръждясали. Едната дори вече не опираше в пода на тунела. Имаше шанс. Дръпнах я, но не се огъна.
Изскочих разтреперан на повърхността. Изабел включи фенерчето за момент. Изглеждаше обнадеждена.
Кимнах. Не можех да се усмихна. Решетката бе твърде солидна, за да ме обнадежди. Тя изключи фенерчето.
Последното, което видях, докато пълнех дробовете си с въздух, бе плахата усмивка на Изабел. Напомни ми за усмивката на Айрийн, споменът за която избледняваше, докато лицето й не се превърна в сънно видение: как седи до прозореца в спалнята ни, как се приготвя да излезе, как се усмихва, когато има изненада за мен… Онази част от живота ми, цялото щастие, бе толкова далечна сега.
Гмурнах се пак и бързо стигнах до дъното на решетките.
Този път щях да проверя другите две.
Изабел отново включи за кратко фенерчето. Светлината му остана стабилна за секунди, после угасна. Опипах с ръце надолу.
Пръстите ми бяха изтръпнали почти напълно, но успях да ги пъхна в една цепнатина под решетките.
И през мен премина лъч на надежда. Една от тях също бе ръждясала отдолу, дълбоко в калта. Опипах за последната. В нея имаше заклинено нещо твърдо и квадратно, заровено в тинята. Дръпнах препятствието. Държеше се здраво. Дръпнах по-силно. Каквото и да беше, определено бе сътворено от човешка ръка. Имаше ъгли. Приличаше на кутия.
И после остана в ръцете ми. Ритнах с нозе, за да изляза на повърхността. Фенерчето се включи, щом изплясках горе.
— Най-добрата новина е, че две от решетките долу са ръждясали. Ако успея да ги огъна, ще можеш да се промъкнеш.
Чувах само копринения шум от течащата вода, усещах капките, стичащи се по лицето ми. Изабел изключи фенерчето.
— Няма да те оставя — заяви тя. — Ако ти не можеш да минеш, ще трябва да намерим друг изход.