— Искам ти да тръгнеш първа — настоях аз.
— Не, няма. Ако ти успееш да минеш, не се безпокой, ще те последвам.
Тя включи фенерчето само за секунда и ми намигна. Това ме стопли. После, въпреки ледения студ, тракащите зъби, солената, гранясала миризма, аз се разсмях. Сякаш не бяхме заровени под тонове скали, сякаш бяхме свободни, насред широко поле…
После си поех дълбоко дъх, плъзнах се под водата и стигнах до дъното. Заклиних крака в другите решетки и дръпнах онази, която не опираше долу. Тя помръдна, надигна се малко. Най-напред бавно, после — по-бързо. Изскочих за въздух, сетне отново се гмурнах.
Този път дръпнах другата решетка. Трябваше да огъна две нависоко, за да успея да се промъкна. Не беше лесно, но усетих, че поддава — отначало малко, после повече. На дъното се образува дупка. Можеше да се окаже достатъчна, но не исках да се заклещя там долу.
Поех още въздух, гмурнах се обратно и дръпнах отново решетките. Огънаха се още… Сега трябваше да опитам. Заплувах напред и надолу.
Беше много тясно и за един наистина ужасен миг си помислих, че ще заседна, ще се заклещя, но после преминах.
Изскочих на повърхността.
— Хайде! — извиках. Обзе ме оживление, сякаш бях спечелил олимпийски медал. — Промъкнахме се!
Изабел включи фенерчето, извика, подаде ми го и се гмурна във водата. Секунди по-късно се озова до мен.
Започнахме да газим бързо напред…
От тази страна таванът на тунела беше плосък, а водата стигаше до гърдите ни, но слава богу, нивото вече не се променяше. Докато газехме, забелязах, че стана по-топло, все едно наближавахме открито пространство. Движехме се бързо, разтреперани в тъмнината. Включвахме фенерчето за секунди. Брадичката ми още потръпваше, едва усещах краката и ръцете си, ала вече знаех, че ще намерим изход.
След още петдесет метра чух съскане, което ми прозвуча като пороен дъжд. После долових автомобилен клаксон на голямо разстояние, като свирка на далечен влак. Такъв чудесен звук! Звукът на човечеството. Спрях да му се насладя.
Сега по стените имаше малки рачета. А пред нас се виждаше слаб фосфоресциращ блясък.
А после, надалеч, видях най-удивителната гледка — искрящи диаманти. Това беше азиатският бряг на Босфора, с хилядите си сгради и улични лампи, блеснали под кадифения мрак. Мокри и разтреперани, ние излизахме на морското ниво в подножието на хълма, увенчан със „Света Ирина“ и „Света София“. И бяхме живи.
Успяхме. Измъкнахме се.
Обърнах се към Изабел. Тя размахваше предмета, който измъкнах от водата. Приличаше на вързоп от разпадащи се кожени парцали.
— Още ли го държиш? — попитах аз.
Тя се усмихна широко. Стори ми се щастлива.
Когато излязохме на открито, напускайки тухления тунел, дъждът зашиба в лицето ми. Усещането за пространство, светлина и лекота беше чудесно. Толкова невероятно, че дори капчиците, които ме бодяха по лицето, ми доставяха огромно удоволствие.
— Успяхме! — възкликна Изабел.
Скалата, върху която се изправихме, беше тясна и плоска, а водите на Босфора покриваха долната й част. Намираше се точно до мястото, където водата от тухления тунел се изливаше навън.
Изабел ме прегърна. Изведнъж ме обзеха странни чувства. Но нямаше да й кажа. Нямах представа дали това ще продължи, дали беше реално. Почти се надявах да отмине. Много усложняваше нещата.
— Само бог знае кога за последен път някой е избягал оттук — замислих се аз. После се отдръпнах от нея и погледнах към стръмния скалист бряг зад нас. Изкачването нямаше да е лесно. Зъберите ми се видяха големи, беше почти като урва.
— Трябва да внимаваме — казах. — Те вероятно все още ни търсят. Всъщност, твоят шеф ни търси.
— Шон, моля те, не прибързвай със заключенията. Има някакво обяснение за онова, което чухме, за присъствието му там.
В момента не ми се искаше да продължа този разговор или да се чудя защо тя все още му вярваше. Избягахме. Спасихме се. Живеехме втори живот, той ни беше като подарък. Вдишах с пълни дробове от божествения въздух. Такава свежест, сякаш стоях насред цъфнала ливада.
Притворих очи и подложих лице под дъжда. Никога преди не ми се е искало нещо подобно. Капките се удряха по кожата ми, усещах свежестта им…
Сетне видях как Изабел пое наляво, където наклонът на скалата не изглеждаше чак толкова стръмен. Последвах я. Сигурно приличахме на гигантски водни плъхове. Зъбите ми още тракаха. А нямаше лесен път за изкачване.