После дочух музика. На около пет-шест метра от брега се появи редица ефирни светлини, плъзгаща се към нас като привидение. Ставаха по-ярки, а през мен премина вълна на безпокойство. Кой, по дяволите, бе излязъл в Босфора посред нощ?
Разпознах музиката. Онези весели потпури от стара джаз песен, станали популярни в Щатите преди няколко години.
Секунди след това прожектор освети лицата ни. Заслепи ме напълно.
Прогърмя глас. С американски акцент.
— Какво, по дяволите, правите?
— Претърпяхме произшествие! — извиках аз. — Помогни ни, човече!
— Няма проблем за американски сънародник. Чакайте. Ще ви хвърля въже.
41
Звукът от свалянето на стъклото от задния прозорец в къщата на Шон в Лондон наподоби пукването на капачка от вакуумиран буркан с мармалад. На прозореца имаше аларма, но тя изключи.
Мъж в тъмносин анцуг и маратонки плъзна тънка метална пластина — електрически генератор — между двете части на алармата и открехна прозореца. Минута след това той вече тършуваше из стаите.
Интересуваше се най-вече от офиса на Шон. Откри го, дръпна завесите, включи осветлението и започна да снима. Засне всичко, което би представлявало интерес: кориците на академичните списания до бюрото на Шон; кориците на романите, които четеше; сметките за мобилния му телефон; банковите му извлечения; свидетелството му за раждане; снимките му с медалите за плуване и бокс, които бе спечелил през първата си година в университета… Засне и две вестникарски статии за афганистанските приключения на Шон, пъхнати под снимката на мъртвата му съпруга.
Отне му общо два часа. В интернет имаше много неща за Шон, но най-добре бе да преровиш дома му, за да се докопаш до пикантериите, които държеше близо до сърцето си.
Преди да върне стъклото на мястото му, мъжът с мършавото лице намаза ръба на прозореца е бързо засъхваш маджун. Само внимателен наблюдател би могъл да разбере какво е станало.
42
— Трябваше да измислите по-добра история — рече иронично нашият спасител Кайзер.
Седяхме в главната каюта на моторната яхта на Боби Кайзер — „Сънсийкър“, подскачаща на котва в силния дъжд. Облекчението, което почувствах заради измъкването си от Босфора обратно в двадесет и първи век, се изпаряваше бързо под циничния му поглед.
Той пусна котва скоро след като ни взе. Каютата бе чудесно затоплена, миришеше на кафе и бе облицована с ламперия от тиково дърво, като „Бентли“ на стар милиардер. Но все пак имахме проблеми.
Опитвахме се да убедим Кайзер — така настояваше да го наричаме — че някой ни е ограбил и ни е блъснал по скалата. Вече не бях сигурен дали качването ни на борда беше добра идея.
— Не очакваш да повярваме на тази скалъпена история, нали? — обърна се той към строг арабин със закръглено и охранено лице. Предположих, че е помощникът му. Беше кацнал върху алуминиевите стълби, водещи към палубата.
Кайзер беше с напомпани мускули — като на човек, който прекарва доста време във фитнес залата. Той и арабският му приятел бяха облечени в черни тениски и джинси. Дрехите на Кайзер падаха свободно по тялото му. Помощникът му или носеше дрехи, предназначени за някой много по-слаб, или обичаше да прилепват по него.
— Глупостите се трупат тази вечер, Тунджай — обади се Кайзер.
Арабинът се втренчи в нас с празен поглед.
На бузата ми се появи тик.
— Хайде сега, изплюйте камъчето! Какво правехте в Босфора посред нощ? И къде намерихте това? — Той посочи към квадратния вързоп върху лъскавата извита маса пред нас. Край него се валяха слузести парченца разлагаща се кожа.
— Казах ви. Намерихме го в скалите — отвърнах уверено. Втренчих се в него.
Изабел продължи да си суши косата с пухкавата бяла кърпа, която Кайзер й даде. Черните тениски и торбестите панталони, които домакинът ни предложи, бяха точно това, от което се нуждаехме. Моят панталон бе покрит с кал.
— Глупости, глупости, глупости — отговори Кайзер.
Прокара пръст по токата на колана, с който бе стегнат пакетът.
И аз като него изгарях от нетърпение да видя какво е съдържанието. Ала когато той почисти токата с четка за зъби и по средата й се показа камък с цвят на рубин, мисля, че и двамата останахме изненадани. За миг атмосферата в каютата се промени, стана ледена. Находката ни очевидно беше ценна. Сега всички очи се впериха в нея.