— Измислете нещо друго. Това направо вони. Не знам какво сте си наумили, може би, че сте невинни като майка Тереза, но не мисля, че е така. Не сте намерили това на скалите. — Той насочи ножа си към пакета.
Мократа и мазна кожа бавно изсъхваше от въздуха в каютата. Върху палубата отгоре се разбиваше дъждовен шквал. Лампите вътре премигваха. Тикът на бузата ми се появи отново.
Чувствах се така, сякаш бях пробягал маратон. А може би и два.
Изабел запази достойнство, макар че носеше дрехи, предназначени за някой доста по-едър от нея.
В началото и Кайзер се държа дружелюбно. Ако пакетът не седеше помежду ни, вероятно вече щяхме да си спомняме за някое шоу на Бродуей.
Арабинът опули очи, когато Изабел се появи, след като се преоблече в ниската каюта под стръмните стълби, водещи към палубата. Още тогава реших, че не го харесвам. Бдителността му след това също не помогна.
— Ами вие? Какво правите тук посред нощ? Риболов ли? — попитах аз.
— Няма начин, човече. Не бих хапнал от онези гигантски змиорки, които вадят оттук.
— Така е! — съгласи се Изабел и потрепери. После ме погледна. Усещах нещо различно, след като минахме заедно през тунела. Знаех, че мога да разчитам на нея.
Кайзер изсумтя с погнуса.
— Видяхте ли ги?
— Забелязахме нещо във водата. Може да са били змиорки.
— Късметът се изплъзва през пръстите като змиорките в Босфора — обади се помощникът. Гласът му беше дрезгав, неприятен.
Спомних си тунела, мрака, плъзгането. Разтърках прасеца си. Когато си съблякох мокрите дрехи, открих върху кожата си дълъг набръчкан белег — триъгълна червена резка с кръв по повърхността, където змиорката бе смукала плътта ми. Замалко не се превърнахме в тяхна вечеря.
— И какво правите тук? — попита Изабел.
Атмосферата в стаята се охлади с още няколко градуса.
Сега изражението на Кайзер стана твърдо като камък. Помощникът му престана да мърда.
После нашият спасител постави ножа си върху масата и го завъртя. Той спря с върха към мен. Погледът му остана съсредоточен в него.
— Добре, скъпа, като виждам, че си толкоз любопитна, ще ти кажа какво правим. — Спря за малко и посочи към Изабел. — А сетне може би ще ми направиш една услуга и ще постъпиш по същия начин.
— Добре — съгласи се Изабел. Гласът й прозвуча оптимистично, но очите й нашепваха нещо различно.
Кайзер заговори. Сякаш предлагаше отдавна отрепетирано изложение за дейността си.
— Имаме разрешение да картографираме дъното на канала тук. Използваме възможно най-добрия радар, проникващ в седиментния слой — обясни той. — Сканираме нощем, за да избегнем смущенията от дневния трафик. Това е най-натовареният морски маршрут в света. Всяка година през тези проливи минават 60 000 кораба, скъпа. Или работим нощем, или изобщо не работим. Още въпроси?
— И докладвате, ако забележите нещо на дъното? — попита Изабел.
Той кимна.
Наведох се напред.
— Търсите ли изгубеното османско съкровище? Голямата хазна?
Изабел ми се усмихна и отметна мократа коса от лицето си. Изглеждаше много спокойна за човек, току-що избягал от смъртта.
— Не, любопитко, не го търсим. — Кайзер завъртя отново ножа. — Когато служих в армията — продължи той, — научих някои неща. Едно от тях е да познавам кога човек крие нещо.
Следващите няколко секунди на мълчание бяха напрегнати като двете опорни въжета на моста „Голдън Гейт“.
— Мислех, че на повечето от вас ви е писнало от този регион след всичките продължителни обиколки — предположих аз.
— Може да е заради мацките — отговори той. Хвърли поглед към Изабел. — Тук наистина са различни.
— Феминизмът не е стигнал дотук — отбеляза Изабел.
Той вдигна рамене.
— Поне показват малко уважение.
— Къде сте служили? — попита тя.
— Ще ти дам име, чин и сериен номер, но за повече ще трябва да ме измъчваш.
Ръката му лежеше върху ножа.
— А сега ще ми разкажеш ли за това вързопче? — Той вдигна ножа и го насочи към пакета.
— Намерихме го преди няколко минути — отговорих вместо нея. — Това е истината. И в този момент не знаем нищичко повече от вас.
— Добре, хайде тогава да го отворим заедно. — Това бе намерение, не молба.