— Гръцките части са на койне. Според мен между пети и седми век. Познава се по тънките щрихи. — Наведе се по-наблизо. Носът му почти докосваше страницата.
— Арабският текст е ранен абджад, от същото време или малко по-късно.
Кайзер ме погледна.
— Това е думата „Мохамед“ — посочи към средата на страницата. Имаше дума, написана с избеляло червено. — Тази страница трябва да е написана след появата на исляма. — Обърна книгата към мен. Пръстът му проследи думите, без да докосва пергамента.
Вихрушка изви по люка отгоре. Изабел сякаш понечи да каже нещо, но млъкна. После светлините премигнаха.
— Фанатиците по ислямска история ще се влюбят в това. От години, от векове не е откривано нещо подобно — обясни Кайзер.
— Ще трябва да го изследваме добре — обади се Изабел. — Много ми се иска да разбера какво означава.
— Книгите в този град са били много важни — продължи Кайзер. — Говори се, че „Книгата на Откровението“, написана от самия свети Йоан, се е пазела тук.
— Това не е „Книгата на Откровението“ — възрази Изабел.
Кайзер махна с ръка:
— Могат да ми го преведат, да го датират и ще разберем точно колко старо е. Познавам един експерт по византийски символи. Работи тук, в Истанбул. Имам и още един познат, написал куп статии за ранния арабски. Техният университет ще знае какво да прави с това. — Той млъкна и отново вдигна ръце. — Само казвам, че най-добре е да включим академичната мисъл. Да постъпим правилно.
След това щеше да ме помоли да му я оставя.
— Благодаря, но ще си я вземем с нас — заявих аз.
— Чакай. — Наведе се той към мен. — Сега и аз съм част от това.
Кръстосахме погледи. Очите му бяха студени, сини, решителни.
Не премигнах.
— Благодаря за предложението, но както казах, ще я вземем с нас. — Нямаше да понасям повече наглостта му.
Втренчихме се един в друг.
Ала точно в този миг вой от сирена раздра въздуха. Беше толкова силен, сякаш някой я пусна право отгоре ни. Изабел подскочи. Кайзер присви очи, казвайки:
— Проклетата брегова охрана. Подранили са. Какво им става по дяволите?
Бързо постави ръкописа в обвивката му.
Чудех се дали да не го скрием.
Сякаш прочел мислите ми, той каза:
— Никога не мамим тези момчета. Не си струва.
За секунди люкът отгоре се отвори. Бърз турски говор нахлу при нас заедно с вихъра от вятър и дъжд.
— Влизайте, скрийте се от дъжда, момчета! — извика Кайзер. Добави нещо и на турски.
Подгизналите брегови полицаи с прозрачни найлонови шапки с бели козирки слязоха в каютата.
Кайзер вдигна ръце за поздрав.
— Хей, момчета, добре дошли на борда. — Тонът му беше дружелюбен.
Единият полицай му каза нещо на турски. Кайзер отговори също на турски. После и Изабел се намеси. Чух думите „Британско консулство“. Полицаят й стисна ръката.
— Ще ни задържат — поясни сърдито Кайзер, обръщайки се към мен. — Казват, че търсели някого.
Не отговорих. Съществуваше възможност да издирват друг, но ако търсеха нас, поне се намирахме в ръцете на турските власти, а не на някоя банда, наета от шефа на мястото, от което току-що избягахме.
Незаконното проникване в чужда собственост не можеше да е чак толкова голямо нарушение тук…
После единият полицай, застанал до мен, погледна надолу към кожения пакет.
Няколко минути по-късно, когато стъпих на борда на катера им, се обърнах и видях същия полицай, все още на яхтата на Кайзер. В притиснатата си до тялото ръка държеше ръкописа, увит във всичките си слоеве от животинска кожа и прибран в прозрачна найлонова торба. Разпознах, че това беше торба за доказателства. И той я носеше така, сякаш животът му зависеше от нея…
В един смразяващ момент си помислих, че може да я изпусне в Босфора, щом се качи на борда. Дали щеше да бъде изгубена скоро след намирането й? Огледах се, опитах да се ориентирам къде се намираме. Дъждът все още се лееше като из ведро, ала морето изглеждаше по-спокойно. Преди да стъпи върху късото мостче между двата кораба, полицаят пъхна торбата под якето си.
— Знаеш ли, на някои места все още убиват заради книги — подхвърли безгрижно Кайзер, докато слизахме в блестящите сиви каюти на катера.