Беше прав, разбира се.
43
В Лондон беше 1,25 ч. сутринта. Арап Анак чу как входната врата на апартамента му се затваря. Лорд Бидонър му изгуби времето с всичките си истории и планове, но Арап разбираше, че не трябва да го прекъсва. Лордът щеше да се превърне в публичното лице на новото Обединено кралство.
Погледна към плазмения екран, където преди тридесетина минути наблюдаваха кадри от бунтовете из цяла Европа. Всичко беше готово. Дългогодишната работа щеше да бъде възнаградена. Светът се нуждаеше от ново начало. А преди прераждането идваше смъртта. Това бе естественият ред на нещата.
Европа, Западният свят, беше във възход от петстотин години — откакто Христофор Колумб откри Америка. Но нейните обитатели отслабнаха заради това, че през последните векове не им се налагаше да защитават границите си. Военното господство лесно можеше да бъде изгубено през следващите сто години, ако нещата не се променят…
Хората трябваше да разберат, че времето на състраданието е отминало. Антипатията към откритата война, обхванала Запада след Втората световна война, трябваше да приключи. Европейският елит, уплашен да не го смажат, щеше да използва всичките си налични оръжия. И така Западът отново щеше да се окаже на върха.
Новата Черна смърт, която скоро щеше да бъде изпусната на воля, щеше да убие много европейци и страхът щеше да стане по-важен от състраданието, както е било винаги. Смъртта щеше да покоси милиони, но всички те щяха да умрат за една добра кауза. А и какво ли струваше животът им? На карта бе заложено бъдещето на човечеството. Ресурсите на земята щяха да издържат много по-дълго. А качеството на живота щеше да се подобри — за оцелелите. Реалността на намаляващата раждаемост в Европа и експлозията на раждаемостта в мюсюлманския свят също щеше да бъде сред приоритетите им.
Човечеството щеше да бъде спасено от самото себе си.
Западът се нуждаеше от малък тласък от време на време, за да направлява съдбата си във верния път, тласък от хората, знаещи как да го направят. Хора като него…
Настоящото поколение лидери бе изгубило волята си да бъде силно. Имаше нужда от нови водачи и от нови фигуранти. И за да се случи това, щеше да потече кръв. Когато всяко семейство по света изгубеше половината си членове, нещата щяха да се променят.
44
Въпреки късния час, полицейското управление край площад „Таксим“, където ни отведоха, изглеждаше оживено като мравуняк. В коридора видях пиян турчин и две руски проститутки. И двете имаха гъсти руси коси, морави белези по лицата и празните погледи на закоравели наркоманки.
Оказа се, че сме арестувани.
Бях бесен. Не само че ни транспортираха от пристана като обикновени престъпници — отзад в отделни полицейски коли — но и ме принудиха да чакам цяла вечност в коридора, без някой да си направи труда да ме информира какво става.
— Какво знаете за книгата, която сте намерили? — попита следователят.
Изненадващо, но това бе първият въпрос, който ми зададоха, след като ме ескортираха сам до стая за разпити без прозорци. Подът й беше облепен със същите мръсносини плочки, каквито имаше и по стените. Стаята вонеше непоносимо на никотин, сякаш преди мен бяха разпитвали тълпа масови убийци и страстни пушачи.
— Не много — отговорих аз. Втренчихме се един в друг.
— Мистър Раян, трябва да ни сътрудничите. — Следователят се наведе напред. Английският му беше много добър, макар и със силен акцент. — Това е сериозен въпрос. Хората влизат в затвора за много по-малко.
— Нищо не съм направил — възразих. — И не очаквам да вляза в затвора заради това, че съм гледал нещо. Не съм контрабандист.
— Нека да ви напомня, че нашите затвори не приличат на ваканционни лагери. Ако ми разкажете всичко, ще приключим бързо с вас — увери ме той.
— Оценявам това — отговорих. Усмихнах му се хитро, сякаш му казвах; „Ще видим“.
— Признавате, че сте намерили книгата, която открихме на яхтата на мистър Кайзер, нали?
Носеше униформа като на полицаите, които ни доведоха тук, но имаше нашивки по еполетите и повече значки. Изглеждаше и по-възрастен, загорял от слънцето, с оредяваща черна коса, зализана върху главата му с форма на яйце.
Охранителна камера в метална кутия високо горе на стената наблюдаваше и двама ни.
— Да. Намерих я в обвивката й, на брега. Станахме жертва на въоръжен грабеж. Дадох им камерата си. Избутаха ни надолу по скалите към Босфора, за да имат време да се измъкнат, така предполагам… Забелязах вързопа. Намокрихме се, докато го измъквахме. Това е всичко.