— Вижте какво ще ви кажа… — Спрях за малко. — Нуждая се от сън. — Отпуснах глава върху ръцете си.
Полицаят не каза нищо. След около минута стана, отвори вратата и каза:
— Не се чувствайте твърде удобно.
Вдигнах глава и попитах:
— Къде е книгата?
— Къде ли? Взеха я от Британското консулство. Обадиха ни се от Министерството на културата, че трябва да им я предадем. Най-добре можете да проверите това в Англия. Но съм сигурен, че ще мине малко време, преди да направите това. Съмнявам се дали ще я видите скоро.
Вратата се захлопна с трясък. Положих глава върху масата. Копелета! Ние я намерихме, а те я взеха.
Положих глава върху ръцете си и усетих миризмата на лимонов дезинфектант по масата.
Дали щяха да ме обвинят? Така ли щеше да свърши всичко — да се озова в турски затвор?
Размърдах глава, опитвайки се да се настаня по-удобно. Бях смазан от изтощение, но ми беше трудно да заспя.
Едно знаех със сигурност — ако отец Григорий беше жив, той щеше да ни помогне да дешифрираме находката си. Вероятно щеше да разбере веднага какво означава символът на задната корица и за какво са онези писма в средата.
Спах неспокойно. А стаята за разпити ми се стори по-гореща и по-задушна, като се събудих. Чувствах се като пребит и захвърлен в контейнер. Очите ми горяха, в устата си усещах вкус на кал, а тялото ми изпитваше болки, за които дори не знаех, че са възможни.
Ядосах се. Кога ще ни пуснат?
Десният ми прасец се схвана. Станах и натиснах силно с крак. Схващането отмина бавно.
— Gun eydin — чу се женски глас.
Огледах се. Вратата беше отворена. Слаба турска полицайка стоеше на прага с папка в ръце. Не я свърташе на едно място, сякаш имаше достатъчно енергия и за двама ни.
— Казвам се Адиле — представи се тя. В стаята нахлу хладен въздух.
В мен се разляха надежда и безпокойство, сякаш бях инжектиран с тях. Запазих изражението си безизразно, доколкото можех.
— Свободен сте, мистър Раян. Британското консулство поема пълна отговорност за вас, защото сте били с човек от техния персонал. — Отстъпи настрани.
В мен се разля облекчение. Погледнах зад нея. Изабел стоеше в коридора и гледаше към мен. Още беше с черната тениска и панталона, които Кайзер й даде. Махна ми сдържано.
Полицайката ни ескортира до изхода. Дори не се подписах някъде. Излязохме на претъпкания паркинг. Почувствах се чудесно на открито, извън стаята за разпити.
— Наложи се да събудя шефа на охраната в Анкара — обясни Изабел. — Не ми се стори много доволен.
— Радвам се, че си го направила.
— Аз си рискувам кожата. Придържаше ли се към нашата история?
— Щяха ли да ни пуснат, ако знаеха къде сме били?
Тя поклати глава.
— Не. Последното, от което се нуждаем сега, е местната полиция да се натъкне на онова място. Повярвай ми, наясно съм как стоят нещата тук. — Погледна назад към полицейското управление. — Пощуряват, щом стане дума за контрабанда на антики.
Дали моментът беше подходящ да й кажа за фотоапарата на Кайзер?
Разтърках ръце в косата си и изпъшках. Бях твърде уморен, за да мога да мисля.
— Добре ли си? — попита тя. Усетих искрена загриженост в гласа й.
Стоеше точно до мен. Телата ни почти се докосваха. Усещах силно присъствието й, блясъка на кожата й, извивките й. Отдавна не бях изпитвал такова влечение към друга жена.
Прогоних чувствата. Просто бях уморен. Заедно преминахме през един неописуем ад. Трябваше да се овладея…
— Знаеш ли какво стана с Кайзер? — попитах я.
Тя вдигна рамене.
И тогава се случи…
Намирахме се само на няколко крачки от полицейското управление. Тъкмо бях обърнал глава да видя дали можем да пресечем пътя, когато нещо остро като игла, нещо свистящо, ме ужили по бузата. От стената хвръкна прах, сякаш експлодира. Усетих вкуса на песъчливия бетон. Най-напред си помислих, че нещо е станало със стената.
После прахът излетя отново. Стиснах Изабел за ръката и извиках:
— Наведи се!
Приклекнахме и миг след това се стрелнахме към чисто ново черно БМВ, паркирано до бордюра. Мозъкът ми отново биеше тревога. Удивително, на какво е способен страхът…
Но откъде дойдоха изстрелите? Единствените хора на улицата, които успях да видя, бяха две двойки в съседната пряка. Никой от тях дори не поглеждаше към нас. Чух ръмженето на колите, писък от клаксон. Нападна ме миризма на развалено, сякаш в съседната канавка имаше нещо мъртво.