Обърнах глава. Опасаната с дървета улица изглеждаше напълно пуста и спокойна. Не видях човек с оръжие. Може би всичко приключи. Изпратиха посланието си.
Но в този миг проехтя още едно свистене. Изабел дръпна силно ръката ми, повличайки ме да приклекна отново.
В полирания черен блясък на БМВ-то видях тъмна драскотина по бузата си. Вдигнах ръка към нея. Беше мокра. Когато отдръпнах пръстите си, усетих миризма на желязо. Какво, по дяволите, ставаше? Потреперих силно като трескав.
После отново екна онзи шум, като от раздразнена пчела, и куршумът удари тротоара в краката ми, изкопавайки кратер в земята. Вкусих още пясък, усетих го в гърлото си. Някой се опитваше да ни убие. Или поне мен.
Блъснах Изабел долу, мъчейки се да я покрия с тяло. Усетих топлината й под себе си.
Докато се ослушвах за нов изстрел, погледнах под колата, за да забележа кой идва да ни довърши. После се озърнах и ги видях…
— Помощ! — извиках аз.
И замахах неистово към група полицаи, застанали на служебния паркинг, на не повече от тридесетина метра.
Щом се обърнаха да видят кой крещи, ми се стори, че гледам забавени кадри. Първо всички се втренчиха в нас. После, след като облакът прах край нас се разнесе, двама извадиха пистолети.
Последва истинска какофония. Включи се аларма и проявявайки истинска смелост, двамата турски полицаи хукнаха по улицата с вдигнати оръжия.
Някой закрещя. Жена с кофа и парцал на паркинга бе забелязала какво става.
После чух бръмчене на мотоциклет. Надзърнах покрай БМВ-то. В уличката, директно срещу мястото, където се криехме, ускоряваше моторист с черни кожени дрехи. Моторът зави зад ъгъла и изчезна. Погледнах си ръцете. Бяха лепкави. Покрити с нещо червено…
45
— Скоро ще се оправите, сър, но ви препоръчваме да останете тук за няколко дни, за да си починете. Ако си тръгнете, не можем да носим отговорност — обясни лекарят в Новата международна болница, гледайки ме как подписвам формулярите за изписване.
Подадох му подписаните формуляри. Той ги погледна и поклати глава.
Извадих късмет, истински късмет… Знаех това, но последното, което исках, бе да се завра в тази истанбулска болница и да си почивам.
Някой желаеше смъртта ми.
Можех ли да поверя живота си на усмихнат охранител или дори на двама?
Дясната ми буза бе одраскана от куршум. Ако не бях обърнал глава, точно сега вероятно щях да лежа в моргата до Алек, изстивайки с всяка изминала минута.
Усещането да стрелят по теб приличаше на това да сънуваш панаир в кошмар: всичко изглеждаше по-светло и хората се усмихваха, но твърде пресилено…
Параноята ми се засили. Чувах звуци, които дори не забелязвах преди, затваряне на далечни врати. Сетивата ми се бяха изострили. Започнах да забелязвам неща, които преди приемах за съвсем нормални. Като дишането.
Мускулите в гърдите ми също се стегнаха. Усещах главата си странно празна… Нямах представа дали това се дължи на двете инжекции, които ми бяха поставили, или просто бе резултат от шока, но все пак ми се щеше да се измъкна от болницата. И все още исках да разбера защо някой се опитва да ме убие. И по-важното — как мога да го спра.
— Турската полиция ни предложи ескорт до летището — информира ме Изабел, когато се върна в стаята ми след консултации с шефовете си. — Не искат да бъдеш застрелян в Истанбул.
— Добра новина. Съгласен съм с тях за това. Но какво става по въпроса за Питър? — попитах аз. Онова, което знаехме за него, според мен бе най-основателната причина някой да иска смъртта ми точно в този момент.
— Трябва да се върнем в Лондон, Шон. Той е там. Нищо не можем да направим оттук.
— Ами вила „Наполеон“… не трябва ли да бъде атакувана? А онова удивително място под „Света София“?
— Турските власти вече са инструктирани да претърсят и двете места за убиеца на Алек.
— Ами ако и двете места са празни, ако Питър е предупредил всички?
— Трябва да оставим тукашните власти да си свършат работата, Шон. Това е тяхната страна. От опит знам, че не обичат някой да им се меси.
Това беше… Трябваше да се върнем в Лондон. Питър беше свързан с хората под „Света София“. Трябваше да се изправим срещу него.
Поехме към изхода.