На седалката до Изабел имаше мобилен телефон. Тя го вдигна и се обади. Започна с думите: „Ние пътуваме, сър“. После замълча, докато слушаше човека от другата страна.
— Ще го напиша веднага щом се върна в Лондон, сър — обеща тя. — След пет минути ще излетим.
— Сбогувай се с Истанбул — обърна се тя към мен, докато градът изчезваше зад нас, а самолетът ни ускоряваше в тъмните гръмотевични облаци.
— Може да свикна с това — обадих се аз.
— Недей, трябваше да насиля късмета си, за да получа бързо одобрение. Ако не бях казала, че имам солидни улики за заплахите срещу Лондон, все още щяхме да се намираме на опашката за паспортен контрол на летище „Ататюрк“.
— Питър ли е солидната улика?
Тя ме погледна в очите.
— Да, Шон.
46
Сержант Моулъм гледаше лабораторния доклад от болницата „Флорънс Найтингейл“ в Истанбул. Докладът съдържаше резултатите от кръвния тест на доктор Сафад Мохададжин.
Докладът потвърждаваше наличието на бактерията „Йерсиния пестис“ в кръвта на доктора. Този факт сам по себе си не беше достатъчен за задействане на алармата. Всяка година хиляди случаи на чума приключваха с доклад до Световната здравна организация. Но следващата информация определено изглеждаше тревожна.
Вариантът на „Йерсиния пестис“ в кръвта на доктор Мохададжин бе съвместим не само с щама KIM, но и с щама СО92. Самият факт, че тази форма на чумата има множество генетични характеристики, беше толкова забележителен, че лаборантът бе повторил теста.
Никой идентифициран чумен щам, вариант на Черната смърт, не бе показвал тази характеристика преди. Доктор Мохададжин беше обезглавен, но логическото заключение сочеше, че е бил заразен, докато е работил върху мутирал чумен вирус. Дори можеше да се е заразил сам. Но това представляваше ли непосредствена заплаха за Великобритания? Имаше такава възможност…
Сержантът щеше да предаде информацията направо в Отдела за бактериологически оръжия към Министерството на отбраната и щеше да се моли на Бог те да си знаят работата.
Защото, ако групите, от които се страхуваха, бяха създали мутирал чумен щам и го пуснеха на воля, резултатът можеше да бъде опустошителен.
Можеше дори да се смята за обявяване на война…
47
— И преди са ни атакували, скъпа. На 29 декември през 1940 година например. Денят, в който проклетите Луфтвафе пуснаха по нас 100 000 запалителни бомби. Копелетата причиниха втория голям пожар в Лондон.
Сър Дейвид Саймън, депутат и таен кралски съветник, се отпусна в мекия си кожен фотьойл и се втренчи навъсено в нас. Имаше вид на човек, объркан от това накъде е тръгнал светът, макар в действителност да разбираше по-добре от мнозина какво става наистина.
Сервитьор в бяло сако постави кафетата ни върху дългата полирана масичка, край която седяхме. Залата, превърната в депутатски бар през 1845 година, беше с размерите на два тенис корта. Сервитьорите, в къси черни сака с месингови копчета, приличаха на статисти от викторианска оперета, докато сновяха между гнездата от фотьойли и ниски махагонови маси.
Никога не бяха ме канили на питие в депутатския бар в Уестминстър. Най-близкият ми контакт с британския парламент се изчерпваше със зяпането ми към Биг Бен от Парламентарния площад. Ламперия от тъмно дърво се издигаше до средата на стените, а червен тапет с хералдични лилии покриваше всеки сантиметър от останалото.
Но далеч не се чувствах спокоен. Не само заради обстановката. Имахме причина да сме тук.
— Знаете ли, че през Втората световна война за пръв път са използвани по-големи снаряди от онези, с които са разбити стените на Константинопол през 1453 година?
Поклатих глава. Той се обърна към Изабел.
— Трябва да ви кажа, млада госпожице, че Дворецът определено се интересува от това. Един принц с военен опит, за когото може да сте чували…
Млъкна за миг. Лицето му изглеждаше строго, бузите — зачервени, сякаш се готвеше да произнесе някаква заповед.
— Е, аз съм натоварен със задачата да информирам принца за важните въпроси в областта на разузнаването.
Оглежда ни няколко секунди, оставяйки ни време да осъзнаем думите му. Погледът му се премести от мен обратно към Изабел.
— И след всичко, което се случва през последните няколко години, мисля, че е абсолютно прав. Трябва да сме бдителни. — Приключи с огледа си на Изабел.