Аз също се втренчих в нея. Все още не можех да проумея как Алек се беше забъркал в нещо толкова опасно…
— Ако знаех нещо полезно, щях да ти кажа.
— Надявам се.
Изабел стана и влезе вътре. След минута се върна с няколко снимки.
Остави разпечатките върху стъклената маса.
— Тези снимки бяха на флашката — обясни тя.
Наведох се и ги погледнах. Имаше страница с миниатюрни снимки и два образа в пълен размер. Миниатюрите показваха мозайки в „Света София“. Двете снимки, които тя бе отпечатала в пълен размер, бяха онези, които оставих в хотелската стая, онези от плика. Трябва да са означавали нещо за Алек, щом ги беше разпечатал. Но какво?
— Можеш ли да ни обясниш нещо за тези снимки? — Изабел посочи към двете разпечатки.
Огледах ги отблизо.
— Не са част от проекта ни. Само това мога да кажа.
Тя дръпна един стол и седна.
— Добре, да се върнем към началото — предложи тя. — Проектът ви включва ли разкопки или проучване на тунели под „Света София“?
— Не, изобщо… — Седях срещу нея с лице към слънцето.
— Тогава защо тези снимки изглеждат като направени под земята?
— Нямам представа. Проектът ни е за мозайки, които са обществено достояние. Освен това сме правили много проучвания на „Света София“ и сме наясно, че под нея няма никакви крипти… — Посочих към снимките. — Прокопани са само няколко тунела за канализацията. Никой не е намирал мозайки под храма…
— Къде тогава са направени тези снимки?
Нямах отговор.
Тя протегна безпомощно ръце нагоре.
— Мисля, че Алек е проявил самоинициатива и се е заел с проучвания, които не са били планирани, Шон.
— Не би могъл да го направи точно в „Света София“. Мястото се охранява денонощно. Това е музей с безценни съкровища. Охраната им е желязна.
Отпих от кафето си, оставих чашата на масата и взех една снимка. На нея имаше подова мозайка, изображение на Мадоната с младенеца в матовосиньо и бледозелено. Избелелите букви ИХ до бебето представляваха думата Иисус. Класическо и красиво изображение, първообраз на християнското изкуство. Подобна гигантска фреска имаше и на една от стените в храма…
— Алек доверявал ли ти е с какво се е захванал? Бяхте приятели, нали?
— Да, бяхме, но той никога не говореше за това. — Посочих отново към снимките. — Ами на теб казвал ли ти е нещо? Това е твоя снимка… — Посочих към миниатюрата.
— Веднъж излязохме на обяд, Шон. Консулството обича да е информирано за случващото се в този град. Той беше приятен човек, но почти не говореше за работата си. И не ми е обяснявал, че снима някъде другаде.
Защо Алек не беше споделил с мен, че се е срещнал с Изабел, защо не ми каза за тези странни снимки? Дали е планирал да го направи, като се върне? Или съм бил толкова наивен?
— Сигурен съм, че си имате експерти, които вече са я изследвали. — Посочих към снимката. — До какъв извод стигнаха?
— Това е почти класическо изображение на Девата, така ми обясниха.
— А защо „почти“?
Тя се приближи до мен. Долових лека миризма на лимонов парфюм.
— Виж роклята на Девата. Трябва да има златни звезди. И цветовете са грешни. Нуждае се от още една експертна оценка.
— Нали вашите хора си знаят работата…
— Явно не достатъчно — коригира ме тя. — Нямат представа къде е направена снимката.
Усещах, че крие нещо.
— След няколко седмици може да получа отговора — обещах аз. — Институтът ми има връзки с много специалисти… Може да разберем това…
— Не трябва да си правите труда — прекъсна ме тя. — Най-големият експерт по ранни християнски мозайки на Девата е православен свещеник. Ще се свържем с него и ще разберем що за мозайка е това, къде може да се намери.
— Ние също ще проведем разследване.
Тя ме изгледа хладно.
— Ще получиш копие от тези снимки, обещавам, Шон, но не веднага. Те са част от доказателствата. Мислим, че тези снимки имат нещо общо със смъртта на Алек.
Знаех какво намеква. С повече късмет щях да получа копията след шест месеца. Най-добрият ми приятел беше убит, стреляха по мен, замалко не ме отвлякоха, а сега щяха да ме отстранят от по-нататъшното разследване. Усетих как в мен се надига гняв.
— Шефовете ти знаеха ли, че двамата с Алек сте толкова близки? — Стрелях напосоки, но си струваше да опитам.