— Да. Сградата, която виждаме сега, е построена през трийсетте години на шести век.
Питър сбърчи вежди.
— Мисля, че е по-стара. Нали онзи търсач на съкровища, Шнайдер, доказа при разкопките си през 1935 година, че основите са от по-ранна църква… — рече той. Явно си разбираше от работата.
— Първата християнска църква на това място вероятно е била построена през 351 година.
Изабел, изглежда, се забавляваше.
— Да — потвърди сухо Питър. — „Света София“ е сред фундаменталните църкви в християнския свят. — Плесна с дясната си ръка по дръжката на седалката. — И засега е най-хубавата от тях. Някои дори твърдят, че един ден тя ще бъде върната на християните… — Изгледа ме провокиращо.
Дали се опитваше да ми заложи капан? Не отговорих.
— Значи не си съгласен с тази идея за християнското възраждане, така ли, Шон? — Мъжът неочаквано мина на „ти“.
— Не.
— И не знаеш нищо за подобни версии, публикувани в турските вестници?
— Не.
Подразних се. Не само че задаваше твърде много въпроси, но и започнах да се чувствам като в затвор заради дългите му крака, блокиращи достъпа ми до коридора.
— Ако някои от онези журналисти се разровят в тъмните ъгълчета на живота ти, Шон, дали ще намерят нещо… да го наречем сензационно?…
Сега наистина ме ядоса. Бързо поклатих глава.
— Нямам от какво да се срамувам.
— Не че само журналистите биха разследвали — подхвърли той, сочейки към Изабел и към себе си. Тонът му беше надменен, безпристрастен, като че ли знаеше неща, неизвестни за мен.
Погледна ме в очите и се усмихна. Явно се забавляваше.
— Шон, през следващите няколко дни ще има голям интерес към тази история. Ще отшуми, разбира се, но дотогава всеки блогър в Европа ще предложи хипотеза за смъртта на Алек. Наистина се надявам да не криеш някоя неприятна малка тайна.
— Колко пъти трябва да повтарям? — попитах аз. — Не крия нищо. — Вдигнах ръце и ги задържах с дланите напред, сякаш исках да отблъсна обвиненията му.
Той разтърка гънките по панталона си.
— Разбирам, че си разстроен, Шон, но тази история е сериозна. Не знам дали Изабел те е предупредила, но при такива случаи службите за сигурност като МИ5, МИ6 и всички останали обръщат всяко камъче. И ако наистина намерят нещо странно, трябва да ти го кажа неофициално, няма да се посвенят да ти приложат малко мъчения, като имаме предвид срещу какво се борим сега. — Той събра ръце и ги подпря върху коленете си. — Когато става дума за защита на страната ни, ние си позволяваме свобода на действията, нали разбираш? Но аз съм сигурен, че ти нямаш тайни от нас…
Шегуваше ли се? Предполагах, че местната полиция в Оксфорд ще дойде в института да зададе няколко въпроса. Не че взвод тайни агенти ще ровят във всяка страница от живота ми.
— Повтарям ви, че нищо не крия — натъртих аз.
Кабината утихна, чуваше се само ревът от самолетния двигател.
— Значи няма какво да ни кажеш?
— Нищичко — заявих недвусмислено.
— Много добре — кимна Питър. Атмосферата около него отново се промени от арктически студ към топло.
— Това е истината — кимнах.
— Надявам се наистина да е така. — Облегна се назад и забарабани с пръсти по дръжката на седалката.
Не отговорих. Този тип определено обичаше да си играе с хората. Не харесвах такива като него. Изабел също изглеждаше раздразнена.
Погледнах през прозореца. Видях снега, покрил високите планински върхове далеч под нас. Слънцето се издигаше в небето. Далеч отдясно синееше морето. Обзе ме странно усещане. Там трябваше да се намира континентът Европа.
— По какъв маршрут сме поели?
— Грандиозна гледка, нали? — попита Питър.
— Кои са тези планини?
— Съжалявам, но не ме бива по география… Ала са красиви, нали? — подсмихна се той. — А сега за мозайката — продължи с по-мек тон. — Трябва да ти кажа, че не съществуват документи за такава мозайка никъде в Истанбул, нито в цяла Турция. — Питър протегна нозе към пътеката. — А това означава, че трябва да е от някое неизследвано място. Мозайките са били популярни в Римската империя. Предполагам, че са търсили начин да разкрасят домовете си. — Той се поизправи в седалката.
Изабел също се протегна.
— Чудя се дали старият свещеник ще ни обясни — замисли се Питър.
Изабел отмести един кичур от лицето си.
— Питър се опита да открие кой е стрелял по нас снощи — обясни тя. От тона й личеше, че се опитва да ми представи мъжа в по-добра светлина.
— Страхотно — рекох, — а има ли някакви добри новини?
— Малко — отвърна Питър. — Някой следи рейндж роувърите на консулството. А нали с един от тях пътувахте снощи, Изабел?