— Кой е построил това място? — попитах аз и се огледах.
— Било е издълбано от водата, млади човече, от природата. След това, кой знае… — Той подсмъркна. Тогава усетих миризмата в пещерата. Не беше силна, но в центъра я долавях по-ясно. Напомни ми за мириса в хладилник с нещо развалено.
— Никога не съм чувал за това място — продължих аз.
Питър и Изабел стояха до нас. Здрависаха се е отец Григорий. Той им се усмихна едва-едва и бързо дръпна ръка като обезумял. Насочи ни към стар, но богато нашарен червен килим, постлан в центъра на пещерата до всичките уреди с техните циферблати и монитори. Никой не беше включен. Представих си как отец Григорий се е разтичал и е изключил всичко, докато идвахме по коридора. Вероятно се опасяваше, че сме дошли, за да докладваме какво прави.
— Какво ви води насам? — попита ме той.
— Искаме съвета ви за нещо, отче. Подай снимката, Питър…
Той извади разпечатката с мозайката от чантата си и я показа на отец Григорий.
— Ето защо сме тук — обясних аз. — Трябва да открием къде е направена тази снимка.
Отец Григорий разгледа разпечатката, вдигна я близо до лицето си.
— Единствената причина, поради която ви допуснах тук, беше, защото сте казали на асистента ми, че работите в „Света София“. — Говореше с мек, но абсолютно уверен глас. — Вярно ли е?
— Да — отвърнах. — В „Света София“.
— Това е най-великата ни църква, Светата Премъдрост — обясни навъсено той. После се прекръсти. — „Света София“ е по-близо до Бога от всичко друго тук, на земята. Стените й някога са показвали райските поля, а в купола й е можело да зърнеш рая.
Той затвори очи в молитва. После премигна и ги отвори.
— Преди да я изгубим — допълни.
Взираше се в мен, сякаш аз бях виновен за това.
— В „Света София“ има много неразкрити тайни… Знаете, че пак искат да я превърнат в джамия и отново да ни държат надалеч от нея. Кажете ми сега, в кой университет работите?
— В Института за приложни изследвания в Оксфорд. Тези хора ми помагат. Те работят за британското правителство. — Махнах към Изабел и Питър. Тя надигна вежди, но не каза нищо.
Отец Григорий ги погледна, все едно бяха торни бръмбари. Присви очи.
— Вие спечелихте проекта в „Света София“ миналата година, нали? — попита той.
— Да, вече преполовихме работата.
— Открихте ли нещо? — В тона му се долавяше отчетливо нетърпение.
— Дигитализираме мозайки. Не очаквам от това да излезе нещо революционно.
— Страхуват се да търсят както трябва — ядосано рече той. — Всички. — Кимна с глава, сякаш се съгласяваше със себе си. Наведе се напред. Расото му се надипли надолу като палатка. — Нали разбирате, че ние сме на кръстопът, а те искат да затворят пътеката.
Този тип наистина приличаше на призрак.
— Искаш ли да узнаеш върху какво работя, млади човече от Оксфордския институт? — попита тайнствено той.
Кимнах. Питър оглеждаше стените. Другият монах крачеше, навел глава, сякаш се молеше.
Отец Григорий посочи към стената зад него. Стената срещу Иштар.
— Виж, това са демони, наричат ги джинове. Съществата, скрити от мрака. Това означава думата, сигурен съм. Те са най-старите изображения на демони, открити някога. Съществували са много преди времето на Мохамед и преди времето на Мойсей, и преди всички заповеди за нас, хората от Писанието.
Релефите на стената зад отец Григорий изобразяваха крилати същества с рогати шлемове. Сякаш имаха раздвоени копита. Страхотно. Точно от това се нуждаеше мястото, нещо, което да го освежи.
— Джинът носи война, разрушение, болести… Това е било предавано от човек на човек. — Спря замалко. — И точно там са ги почитали, докато дойдат християните, а после и ислямът. — Той посочи над нас. Някой бе нарисувал тънък кръст над джиновете. До него се виждаше полумесец. По-нататък имаше надпис с неравен арабски шрифт.
— Кажи ми, защо трябваше да ме видиш толкова спешно? Какво не можеше да почака, докато си тръгна от Ирак? — попита отец Григорий.
— Колегата на Шон беше убит в Истанбул — поясни Изабел. — Обезглавен. Много искаме да открием кой го е сторил… — Тя замълча замалко. — Ще ни помогне, ако разберем къде е направена тази снимка.
Отец Григорий рязко пое дъх.
— Значи всичко започва — заяви той.
— Какво започва? — попитах аз.
— Джинът ще бъде освободен. — Изгледа ме свирепо. Говореше сериозно.
— Смятате ги за истински ли? — възкликнах аз и посочих нагоре.