— Свещеният Лабарум е бил откраднат — намеси се младият монах. Изглеждаше ядосан. — А би могъл да ни помогне в онзи последен ден, когато градът ни падна под напора на турците. Но е бил скрит по заповед на папата. Никой не знае къде е.
Лицето на асистента пламна в червено. Това определено представляваше чувствителна тема.
— Лабарумът притежава сила, нали разбирате? — продължи монахът. — Той и другите ни свещени реликви дават сила на вярващите. Той е пращал готските, персийските и арабските армии обратно по домовете им с подвити опашки, когато се е появявал върху стените на Константинопол. Един ден ще си върнем свещения Лабарум, а също и нашия град. Моля се да е скоро.
— Не съм сигурна, че на турците ще им хареса тази идея — обади се Изабел.
Асистентът изсумтя. Отец Григорий поклати глава.
— В Лабарума е втъкана златна нишка и е бродиран със скъпоценни камъни. Съмнявам се да е оцелял от човешката алчност.
Той стана. Пещерата сякаш изстина.
— Тръгвайте си — заяви той. Гласът му трепереше. Изгледа гневно Питър, после се обърна към мен: — Повече няма да говорим за тези неща. Ние нямаме нужда от власт, от материални придобивки. Това е за демоните.
— Благодаря ви за помощта, отче — кимнах аз.
— Ще се моля за всички вас. — Той погледна към асистента си.
— Страхотно! — възкликна Питър. В гласа му се долавяше цинизъм.
Отец Григорий се обърна гневно към него.
— Вие, неверниците, се подигравате с всичко. Виждаш ли онези знаци по стените? — Той посочи към кръговете, звездите и другите символи по сводовете на пещерата, стигащи почти до пода. — Нарисувани са, когато тук са почитали демоните. И запомни: всяка епоха в историята на човечеството си има край и начало. Не си мисли, че ще избягаш. — Махна с ръка към тунела. — Тръгвайте!
— Най-добре да си ходим — предложи Изабел.
Отец Григорий пое към тунела и ни даде знак да го последваме.
Тръгнахме. Мислех си за мозайката на Алек — къде ли я беше намерил? С всяка изминала секунда идеята ми изглеждаше все по-правдоподобна.
Не се обърнах назад. Радвах се да се разкарам от това място. Почти бяхме извървели обратния път, когато внезапно всички светлини в тунела угаснаха.
— Продължавайте! — нареди строго отец Григорий.
Асистентът му извади фенер, включи го и освети пред нас. Движехме се в почти пълен мрак.
Излязохме от тунела, залитайки, вслушвайки се в отекващия звук от тътрещите се нозе. Преди да стигнем края обаче, чух звук зад нас, който, изглежда, идваше от пещерата. Наподобяваше мърморене, сякаш някой бе останал там. Погледнах назад, но не видях нищо. Продължих да вървя. Бяха само звуците на планината.
Питър се обади по телефона веднага щом се показахме от пещерата. Скочи в хамъра като че ли щяхме да потеглим веднага.
— Трябваше да тръгнеш с отец Григорий — каза ми той. — Вие двамата се спогаждате. Все още не сме измъкнали много от него, нали? Ще разбера къде живее. Мисля, че ще трябва да си поговорим още с него.
Не отговорих. Седяхме в последния автомобил от конвоя. Тойотата на отец Григорий се носеше далеч пред нас. Двата хамъра, които блокираха пътя ни преди това, се движеха пред и зад автомобила му.
Изминахме едва шест километра и още не бяхме стигнали до главния път, когато това се случи…
Първото, което усетих, беше поразително тупване. После видях как едно високо дърво се накланя…
А след миг всичко се промени.
Ако не сте били край терористична експлозия или край мина, когато избухва, ще ми е трудно да ви обясня ударната вълна… Тя те блъска отвсякъде, гърдите ти бият отвътре, а тъпанчетата и черепът ти ще се пръснат, сякаш ги налагат с юмруци. Сигурен съм, че хамърът ни се надигна от земята. После нещо удари тавана на автомобила ни, а по прозорците изтрополяха чакъл и пръст.
— Мамка му! — извика някой. Всички се наведохме инстинктивно.
И извадихме голям късмет.
СВУ бе поставено в една дупка. И само фактът, че поддържахме голяма дистанция от предния автомобил, ни спаси да не бъдем надупчени с шрапнели. Автомобилът на отец Григорий не извади такъв късмет. Той пое основния удар от взрива.
Спряхме ужасени до канавката от лявата страна на пътя. Двама охранители излязоха от колата пред нас и насочиха оръжията си в кръгово движение. Облак прах се понесе откъм автомобила на отец Григорий. Ръцете ми трепереха. Почувствах гняв. После облекчение. После тъга. Бедният отец… Можеше ли да има оцелели в онази тойота?
Един от охранителите започна да маха трескаво към автомобила. Искаше да продължим напред, сочеше ни към онази страна от пътя, най-далеч от праха, откъдето още имаше възможност да преминем.