— Трябва да тръгваме — заяви Марк. — Може да има продължение на акцията. Ако ни наблюдават, вероятно вече са насочили РПГ към нас. — Беше разтревожен.
Когато потеглихме, гумите на хамъра изсвистяха. Сърцето ми биеше силно. Минахме покрай тойотата на отец Григорий. През надигащия се прах видях, че е изтърбушена като консерва. Забелязах и пламъци.
— Не трябва ли да спрем? — извиках аз. — Може да им помогнем.
— Да не си пожарникар? — сопна ми се Марк, гледайки право напред. — Охранителите си знаят работата. Само ще им се пречкаш.
Продължихме бързо. Двама мъже от водещия автомобил се връщаха към колата на отец Григорий. Те носеха кислородни маски и малки пожарогасители, боядисани в зелено. Може би Марк беше прав, но все още не ми харесваше идеята да изоставим отец Григорий.
Отървахме се почти невредими. Дори прозорците ни не бяха счупени, но сега ни покриваше слой прах, а по стъклата имаше драскотини и петна, сякаш някой ги беше шибал с камшик. Чистачките почистиха част от праха.
Карахме бързо, известно време в мълчание, осъзнавайки същината на случилото се. Измина доста време, преди пулсът ми да се нормализира. Марк включи радиото. Беше настроено на Би Би Си. През целия път обратно към летището слушахме Елгар. Помогна замалко. После го намразих. Не желаех да слушам нищо. Но не исках и тишина.
Цяла вечност се взирах през задното стъкло, дълго след като облакът прах от експлозията вече не се виждаше.
Извадих късмет да оживея. Идеите на отец Григорий продължаваха да се въртят в главата ми. Не можех да мисля за нищо друго.
Пръв се обади Питър:
— Каква ужасна загуба. А аз се надявах, че ще успееш да го убедиш да ни каже откъде е мозайката.
— Мислиш ли, че е знаел? — учудих се аз.
— Сигурен съм на хиляда процента.
17
Хенри се наведе към екрана. Познаваше британското посолство в Париж. Беше го посещавал веднъж на „Рю ду Фобург“, недалеч от „Шанз-Елизе“. Фасадата му — в натруфения стил от Втората френска империя, изпълваше екрана, заедно с демонстрантите около него.
По-голямата част от тълпата просто скандираше или размахваше плакати и ислямистки знамена, но имаше и малка група хора, които хвърляха бутилки и консервени кутии. Нападението срещу джамията в Лондон беше описано в ислямистките онлайн форуми като атака срещу правото им да изповядват религията си. Но реакцията в цяла Европа стигна много по-далеч от очакваното. Защо? — бе големият въпрос. Кой раздухваше тези въглени?
Сержант Хенри Моулъм се нуждаеше от отговор. Другият екран на бюрото му показваше образ пред „Свети Павел“, където две от мишените му бяха проследени от камери. Като че ли разузнаваха района.
Беше се прехвърлил към сцената в Париж чак когато прозвуча сигнал, че ситуацията там ескалира. Сега искаше да се съсредоточи върху образите от „Свети Павел“ — директната му юрисдикция. Знаеше, че лицата от тълпата в Париж ще бъдат заснети и пуснати в базата данни. Образите на малкия брой подстрекатели щяха да са на разположение в петък, ако някой от тях се появеше в Лондон.
Ударни полицейски отряди щяха да заловят опасните още преди да са стигнали до „Свети Павел“. Надяваше се да го направят, докато те не са излезли от къщите си, ако към образите пристигнеше и информация за адресите им. После можеха да проследят всичките им връзки — в мрежата и извън нея — и да потърсят нужните отговори.
Червената лампа за тревога премигна отново. Той се прехвърли към образите от Париж. В елегантните гравирани врати на посолството се удряха коктейли „Молотов“. Бензинът избухваше в яркочервени пламъци. Това беше организирано. Човек не взема бензин със себе си ей така, за всеки случай. Някой подклаждаше събитията…
И трябваше да го спрат. Моментът не беше подходящ за подобни сцени…
18
Скоро след като пристигнахме обратно на летище Мосул, аз включих айфона си. Предупредиха ме да го изключа, докато пътувахме из Ирак. Беше свързано с установяване на позицията ни, ако някой искаше да ни открие. Видях няколко пропуснати обаждания от доктор Бересфорд-Елис. Докато чакахме да проверят паспортите ни, звъннах на гласовата си поща. В едно съобщение Бересфорд-Елис натякваше, че ЮНЕСКО търси обяснения за неуспехите в проекта. Искаше пълен доклад за всичко случило се в Истанбул, и то възможно най-бързо. Не изглеждаше доволен. С второто си съобщение настояваше за спешен отговор.
Стана ми ясно едно: трябваше да се върна в Истанбул. Не можех просто да отида в Лондон. Налагаше се да проследя всичко, да разбера с какво се е бил захванал Алек.