Поколебах се дали да споделя идеята си с Питър и Изабел, но се въздържах. Какво би ги спряло да проверят теорията ми, преди да успея да го направя? Нищо. Трябваше само едно телефонно обаждане. После щеше да се повтори историята след смъртта на Айрийн: „Приберете се у дома, сър. Ние ще се заемем“.
Този път нямаше да стане така.
Докато чакахме, усетих праха във въздуха. После дойде един чиновник, погледна набързо паспортите ни и ни махна да минаваме. Питър и Изабел ми казаха да се качвам на самолета. По план трябваше да излетим възможно най-бързо. Питър обясни, че се превръщаме в мишени, ако останем по-дълго. Те изтичаха да видят дали ще можем да получим разрешение за бърз обратен полет. Аз се обадих по телефона, настаних се в седалката си и задрямах. Вероятно получаването на разрешение не беше толкова лесно. Унесох се. Наближаваше един часът през нощта.
Събудих се с лошо предчувствие. Не бях спал повече от двайсет минути.
Спомените за отец Григорий, за пламъците и покровът от прах след експлозията се въртяха в съзнанието ми.
Изабел и Питър се върнаха чак след час. Чувствах се смазан от умора.
— Готов ли си, Шон? — извика Питър, щом надникна в кабината. Когато влезе, се чу бръмчене от двигател. Цистерната се оттегляше.
— Защо се забавихте толкова? — Разтърках очи.
— Съжалявам. — Изабел ми се усмихна широко, сякаш тя не се нуждаеше от сън.
— Накъде тръгваме? — попитах. Беше време да им кажа за плана си.
— Към Лондон. — Тя седна срещу мен.
— Искам да се върна в Истанбул — заявих уверено.
Питър се отпусна тежко до мен.
— Съжалявам. Нищо не мога да направя. — Те се спогледаха.
— Знаеш ли, че в Турция вероятно има награда за главата ти? — информира ме Изабел.
— Не ми пука. — Точно това не ми беше хрумвало, но ме беше осенила друга идея… Затова се обадих по телефона, докато чаках.
— Шон, говорим за хората, които обезглавиха Алек… — Тя го изрече спокойно, сякаш описваше как бере розов храст от градината си.
— Трябва да свърша някои неща, Изабел. Обадих се на един познат в Истанбул, събудих го. Не остана доволен, но ми прости. Той работи в отдела, който ни нае. Казва, че това не бива да разстройва проекта ни, че медийните спекулации ще отшумят. Настоява да се върна, обеща, че ще ме приеме по всяко време. Така че аз се връщам в Истанбул, сега или по-късно. Защо не излетим нататък. Можете да ме оставите. — Посочих натам, където си мислех, че е Турция, макар че може да съм посочил към Кайро или към Рим.
— За какво бързаш? — попита Питър. Изглежда, подозираше нещо.
— Трябва да видя къде е работил Алек. Не мога да напиша точен доклад до института, без да отида там. Трябва да се върна в Истанбул възможно най-скоро.
— Не виждам какво е толкова спешно — настоя Изабел. Отметна кичур коса от лицето си. Разумна забележка.
Но за да й отговоря, трябваше да й опиша колко много означава проектът за нас в института, как го е очаквал Алек, колко развълнуван е бил и как е заразил всички ни с ентусиазма си. И как се чувствах отговорен за станалото. И по-важно — сега имах насока къде е направил онези снимки и трябваше да я следвам.
Но нямаше да им кажа това.
— Тогава по-добре да сляза тук — предложих аз.
— Много забавно! — възкликна Питър.
— Не виждам много охрана. Какво ще направите, ще ме отвлечете ли? — Погледнах Питър в очите. — Колегата ми беше убит. А сега вие искате да ме плените. Много благодаря за такава помощ.
— Защо е толкова важно да се върнеш в Истанбул точно сега, Шон? Опитваме се да те защитим. Ако те бяхме задържали, нямаше да е отвличане. Щяхме да те отведем у дома. Ти живееш в Лондон. — Изабел закопча предпазния си колан.
— Има ли нещо, което не си ни казал? Някаква друга причина, поради която искаш да се върнеш в Истанбул? — настоя Питър.
— Чух достатъчно — отговорих аз. Разкопчах колана си. Двигателите на самолета бяха запалени, но работеха на празен ход.
— Бъди разумен, Шон — извика Питър. — Участието ти във всичко това приключи. Помисли си! Ние трябва да решим от какво ниво на защита ще се нуждаеш даже и в Лондон. Знаеш, че съм загрижен за сигурността ти. Ти също трябва да се загрижиш. А сега седни. — Гласът му беше твърд. Вероятно го биваше много в заплахите.
— Слизам от самолета — заявих.
— Жена ти би ли се съгласила с твоето безразсъдство? — попита Изабел. Вдигна ръка да ми препречи пътя.
Понечих да я отблъсна. Тя ме изгледа озадачено, удивена от непреклонността ми.