— Имаме много основателни причини да се тревожим за теб — заяви тя. — Колегата ти беше убит, за бога! Събуди се, Шон! В опасност си.
— Мислиш ли, че давам пет пари за това!
Погледнах я в очите и видях проблясване — може би съчувствие или съжаление?
— Не се опитвай да ме спреш. — Пристъпих към пътеката.
Питър стана и почти препречи пътя ми, но аз се измуших покрай него, преди да успее да направи нещо.
— Не ставай глупав, Шон! — извика Изабел. — Ти си важен свидетел на терористичен акт. Имаме властта да те задържим.
Блъснах силно рамото на Питър, когато посегна към мен. Минах покрай него към вратата и натиснах бравата. Включи се аларма. Отворих. Двигателите угаснаха. На сто метра, осветен от ярките светлини от сградата на летището, въоръжен охранител в зелена униформа гледаше към нас.
— Няма да се връщам в Лондон — заявих аз. — Ще скоча, дори и в движение. — Погледнах назад към тях.
— Упорито копеле! — извика Питър. Но не посмя да ме спре.
— Искам само да ме върнете там, откъдето ме взехте.
— Наред ли е всичко? — чу се глас. Огледах се. Беше пилотът. Стоеше на прага към пилотската кабина.
— Ще бъде — отвърна Питър. И въздъхна шумно. — Можем да се върнем до Истанбул. — Каза го тихо, все едно че говореше на себе си.
Изабел изглеждаше изненадана. После главата й се размърда като метроном — на едната страна, сетне на другата.
— Но ще си платиш за това, Шон. В Истанбул буквално ще се залепим за теб…
— Нямам нужда от бавачка.
— Ако не ни сътрудничиш, ще се погрижим да се набиваш на очи.
Не отговорих. Премислях.
— Колко смяташ да останеш там, Шон? — попита Изабел.
— Няколко дни.
— Ще отседнеш при мен — заяви Питър.
Втренчих се в сините му, непоколебими очи. Ако ме откараха до Лондон, щях да хвана следващия полет до Истанбул само за часове. Или можех да сляза още тук… Но само Бог знаеше разписанието на полетите от Мосул до Истанбул. Вероятно щеше да се наложи да отида до Багдад, за да излетя от тази страна. Ала тогава нямаше да ме следят в Истанбул. Може би изобщо не трябваше да им казвам, че искам да се върна там. Сега ми оставаше единствено да работя с тях.
— Добре, съгласен съм — кимнах аз.
Върху лицето на Изабел се изписа безпокойство.
— Не искаш ли да се върнеш към спокойния си живот? — попита тя.
— Не, трябва да направя това.
— Затвори вратата и ми подай телефона си, Шон. Ще му поставим проследяващо устройство — обясни Питър. — Не искаме да те изгубим като твоя колега.
— Излитаме за Истанбул, без отклонения, така ли? — попита пилотът.
— Без отклонения.
Подадох му телефона си.
— Трябва да се зареди.
Обърна апаратчето в дланта си и го огледа.
— Ще го заредим — отвърна апатично той.
Отпуснах се в седалката си.
— Искам да знам всичко, което планираш да правиш в Истанбул — напомни ми той.
— Ще съставя списък… — обещах.
Погледнах през прозореца. Все още беше тъмно, докато рулирахме по пистата. Когато се издигнахме високо в небето и се обърнах, видях зората в далечината. Тя проблясваше в небето зад Загроските планини — като пейзаж от библейска картина, разпръсващ златен пламък от изток. Колко ли е часът в Лондон? Мозъкът ми беше твърде изтерзан, за да изчисля.
С придружители щях да се затрудня доста в Истанбул, но може би пък беше за добро. Погледнах към Изабел. Тя ме спаси в хотела. Без нейната помощ вероятно щях да лежа до Алек.
След няколко минути Питър отиде до тоалетната.
Изабел ме смушка в крака с върха на ботуша си.
— Ако има други причини, поради които искаш да отидеш в Истанбул, трябва да ми кажеш — прошепна тя. — Аз съм на твоя страна. Надявам се да не си забравил това.
— Не съм.
— Защо тогава е толкова спешно да се върнеш?
— Ще ти обясня по-късно.
Изражението й стана сериозно. Тя се наведе напред в седалката си и ме погледна.
— Престани с тези игрички, Шон. Ако знаеш нещо, което може да ни доведе до ареста на виновниците, трябва да разкриеш тази информация или ще бъдеш обвинен във възпрепятстване на правосъдието.
— Защо смяташ, че няма да ти кажа? — попитах аз. — И какво ако не го направя, ще ме измъчваш ли? С обувката си може би?
Усмихнах се и отново се втренчих през прозореца.
— Досещаш се къде е снимал Алек, нали?
— Там, откъдето си ти, всички ли са като теб, мис Шари?
— Не. Аз съм от едно спокойно английско селце. Там по това време от годината се разхождат жени с рокли на цветя и се притесняват единствено за рецептите си за кейкове, а не за това кой е наред да загине… — Гласът й трепна леко, когато изрече думата. За няколко секунди изглеждаше необикновено уязвима.