— Значи не си имала идилично детство — отбелязах аз.
Тя извърна очи, после ме погледна отново.
— Имах, докато се случи това… — Погледна към задната част на самолета. — Майка ми почина, когато бях на петнайсет. Точно когато най-много се нуждаех от нея. После татко откачи. Трябваше да работя на две места, за да завърша университета. Оттогава никога не ми е било лесно.
Заговорих бавно:
— А аз едва бях навършил двайсет, когато починаха и майка ми, и баща ми. Лоша година. Айрийн ми помогна да го преживея.
— Трябва, да е била добър човек.
Поседяхме мълчаливо за минута. В живота ни имаше очевидни паралели. Смъртта ни бе засегнала и двамата.
— На младини усещах задаващите се бури — прошепна Изабел. — Получавах странни прозрения. Знаеш, че и сега ги получавам. — Тя разтри ръце. Забелязах, че е настръхнала.
— Може би е поличба — предположих аз.
— Или просто Питър е намалил климатика — отвърна тя.
Вятърът в самолета внезапно се засили, когато се наклонихме и сменихме посоката.
— Не вярвам в поличби — продължи тя. Говореше непоколебимо, сякаш опитваше да убеди себе си.
— Виж. — Посочих през прозореца. Пейзажът под нас, под навъсените сиви облаци, приличаше на Венера.
Лицето й стана сериозно.
— Гукаме ли си, а? — обади се Питър и седна. Наболата му брада беше изчезнала.
— Вярваш ли в онези джинове, за които говореше отец Григорий? — попита Изабел, без да му обръща внимание.
— Хората са вярвали, че светът е пълен със зли духове — отговорих аз. — Не са имали друг начин да обяснят нещата, които не са разбирали. Така си обяснявам тези истории…
Погледнах през прозореца. Вече нямахме изтребител за ескорт. Огромният килим от мрачни облаци под нас се простираше до безкрая. Небето отгоре сияеше в порцеланово синьо. Вероятно навлизахме в турското въздушно пространство.
Отново се замислих за отец Григорий. Не можех да се отърся от кошмара.
— Успях да се свържа с Марк — информира ни Питър. Все едно че четеше мислите ми или може би лицето ми ги издаваше. — Отец Григорий е в болница, в интензивното. Другарят му не е оцелял.
Затворих очи. Умората ми пречеше да осъзная станалото… Поне един от тях беше оцелял. Нуждаех се от сън. Не исках да мисля повече.
Когато стигнахме Истанбул, небето все още бе пълно с навъсени облаци. Помислих си, че сме донесли лошото време, сякаш лошият късмет ни следваше.
Поне не се наложи да чакаме за паспортна проверка заедно с другите туристи. Питър почука на страничната врата в просторната паспортна зала и ние минахме през дълъг бял коридор, стигайки до голяма бяла стая. Там отегчен чиновник зад дълго полирано бюро подпечата паспортите ни, след като ги провери.
Разбрахме се, че на другия ден ще се срещна с Абдал Гокан, директора на Консервационната лаборатория, според уговорката ни. Изабел щеше да ме придружи. Щяха да ме проследят. Представих си как агентите от МИ6 говорят в ръкавите си, следвайки ни на глутници. Пищо подобно не се случи.
Една врата зад стаята за паспортна проверка водеше директно към терминала на летището. През целия полет Питър не разкри нищо за себе си. Определено беше свикнал да отклонява въпросите, казвайки нищо с много думи. Но разбрах, че Изабел е работила в полицията, преди да започне във Външно министерство.
В залата за пристигащи ни посрещна сивокос шофьор със сив костюм. Заведе ни до микробус „Крайслер“ със затъмнени прозорци. Докато се качвахме, трима здравеняци в тъмни костюми, застанали наблизо, не откъсваха погледи от нас. Сякаш искаха да запаметят лицата ни. В Истанбул бе по-горещо, отколкото при пристигането ми преди няколко дни, въпреки облаците, надвиснали над главите ни.
Половин час след тръгването от летището пристигнахме пред високите порти от ковано желязо във вилата на Питър. Според него всички се нуждаехме от малко сън. Беше прав..
Бавно осъзнавах всичко, което се случи. Докато пътувахме през Истанбул, някой се обади на Питър. Отец Григорий беше починал в болницата през нощта.
Стана ми тъжно, имах лошо предчувствие.
Върху високата варосана стена, простираща се от двете страни на портата, висяха купища червени рози. Очевидно се намирахме в богато предградие на Истанбул.
Изабел не обели и дума, след като Питър ни информира за смъртта на отец Григорий. Изглеждаше бледа.
Високите порти издадоха силен стържещ звук при отварянето си. Безупречно облечен мъж в тъмносин костюм стоеше отстрани, докато автомобилът ни влизаше в чакълестия двор.