— Още ли се нуждаете от мен, ефенди? — попита шофьорът. Изглеждаше объркан.
— В консулството знаят ли защо Изабел не е дошла? — попитах аз.
Той кимна, но не изглеждаше много сигурен. Дали не беше й се случило нещо?
Шофьорът извади мобилния си телефон, сякаш усетил безпокойството ми, и набра някакъв номер. Изчаках до колата.
— Не вдига — информира ме и ми поднесе телефона, за да чуя звъненето. — Може би е забравила. — Той вдигна рамене.
Внезапно споменът за думите й, преди да се разделим, се замъгли. Каза, че в осем ще дойде кола за мен, но дали спомена, че и тя ще пътува с нея? Не каза ли само, че ще ме вземат?
Да, възможно е. А вече наближаваше девет — не исках да закъснея за срещата си с Абдал.
— Може ли да отидем до апартамента й, за да видим дали е готова? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Не, не, няма как… Мога само да ви закарам до мястото, където ми определиха, или никъде. — От изражението му ми стана ясно, че няма да промени решението си.
Дали го правеше нарочно? Или ситуацията беше по-сериозна, отколкото изглеждаше? Погледнах си часовника. Защо да се тревожа от отсъствието й? Нали те искаха да ме следят? Вероятно Изабел бе решила да ми отпусне малко свобода?
Докато пътувахме към офиса на Консервационната лаборатория до „Света Ирина“, на гърба на „Света София“, се замислих дали трябва да си правя труда да я открия.
— Къде живее Изабел Шарп? — попитах шофьора.
Той само поклати глава.
— Кога я видя за последен път?
Не отговори. Сега бях сам. Единственият проблем бе, че нямах телефон.
Питър не ми го върна, а аз бях твърде уморен и отнесен в мислите си, за да си го поискам вчера следобед. Щях да го направя, ако знаех, че ще изчезне с него.
Докато си пробивахме път в трафика, в съзнанието ми нахлуха въпроси. Дали всичко това за тях беше игра, чрез която се надяваха да разберат какво крия от тях? И изобщо следяха ли ме?
Огледах се. Зад нас имаше твърде много коли, за да добия представа дали някой ме следваше по петите.
Със сигурност бе възможно да ми дадат повече свобода, за да видят какво ще направя.
Минута по-късно ми хрумна нещо. Взех телефона на шофьора, за да говоря с някого от Британското консулство.
Той имаше номера. Човекът, който вдигна, изглеждаше разтревожен, че Изабел е пропуснала срещата ни. Предложи да приеме съобщение за нея и ме увери, че тя ще се свърже с мен.
Шофьорът ме остави пред задната врата на лабораторията до „Света София“. Лабораторията се помещаваше в триетажна сграда от османската епоха, построена от гигантски гранитни блокове. Входът се намираше точно зад „Света Ирина“, в двор на конюшня, павиран с хлъзгави камъни, които сигурно са изглеждали като нови, когато конете са били единственият транспорт.
В двора цареше необикновена пустота.
— Няма Абдал Гокан. Няма — извика дежурният, поклащайки глава, когато попитах за него.
И повиши глас, щом от изражението ми стана ясно, че не съм разбрал потока от турски думи, леещ се от устата му. Седеше в олющена дървена кабинка, заела един ъгъл във високия коридор към лабораторията, покрит с черни и бели плочки.
Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че Абдал Гокан просто още не е дошъл. Сигурно това имаше предвид.
— Ще почакам — предложих.
Той не отговори. Просто затвори капака от матово стъкло, който ни разделяше.
Голяма снимка на Ататюрк със строг поглед, поставена в позлатена рамка, бе единственото изображение по стените. Отдясно на вратата висеше календар, оръфан по краищата, с червен турски полумесец в центъра. Надуших прах. Атмосферата беше потискаща, сякаш ако помолех нещо да бъде свършено бързо, щях да бъда посрещнат с крайно безразличие, а после с пълно мълчание.
Зачаках.
Трепвах всеки път, когато чуех някой да влиза в двора отвън. Взирах се във всички, които минаваха по коридора. Те отвръщаха на погледа ми с неприкрита подозрителност.
Хайде, Абдал…
На стената, до вратата към двора, имаше закачен лист хартия, изписан на турски. Взирах се в него, когато чух един глас, който избуча зад гърба ми:
— Мистър Раян, как сте?
Някой ме потупа по рамото. Обърнах се рязко.
Абдал Гокан стоеше зад мен. Изглеждаше разтревожен.
Той беше едър мъж, недодялан, с добре поддържана посивяла брада и гъсти мустаци по модата от шейсетте години. Приличаше на консервативен професор от южен университет, когото пак бяха пропуснали при повишенията. Дрехите му — торбесто черно ленено сако, избеляла черна риза и панталонът — висяха на него като измачкани пердета. Нямах представа откъде се появи, но и не ми пукаше. Зарадвах му се.