6
Летище Хийтроу, терминал 5 — най-голямата самостоятелна сграда във Великобритания, изглеждаше толкова оживена рано сутринта, колкото и през кошмарната снежна буря предишната зима.
Извиваха се опашки пред устройствата за чекиране и пред информационните бюра. По лъскавия под спяха хора, свити на кълбо. Закриването на френското въздушно пространство поради голяма общонационална стачка се отразяваше и тук. Все още неотменените полети бяха пренасочени и това забави излитането ми с час. Ала аз бях сред късметлиите.
Започнах да чета всичко, което успях да намеря, за да избягам от мислите си за злочестата съдба на Алек.
Английските неделни вестници ни угощаваха с бунтовете в Лондон. Те не се разрастваха, но някои журналисти пишеха, че изтеглянето на полицията вече било отменено. Според една статия било удивително, че някаква акция срещу джамия е предизвикала подобна реакция. Друг вестник, посветил две страници на случилото се, свързваше размириците с останалите инциденти в Европа през последните няколко седмици. Твърдеше се, че в разузнавателните среди се опасявали от координираност на тези бунтове…
В друг вестник имаше карта на „Свети Павел“ и на Лондон, показваща колко далеч можеше да стигне половинмилионната тълпа, ако това множество се събереше следващия петък на масовата демонстрация, планирана от друга ислямска група. Сега полицейското присъствие на такива мероприятия най-вероятно щеше да е засилено, макар че бяха разрешени.
Зърнах кратка информация за видео, разпространено в интернет, показващо обезглавяването на западен гражданин. Почувствах се неловко. Можеше ли да е Алек? Не, не биваше да изпадам в параноя.
Но какво бе станало с него? Дали беше загинал при инцидент, грабеж или катастрофа? Това със сигурност ми се стори най-вероятното обяснение. Нашият институт е световен лидер в прилагането на технологии към трудни проблеми, но не можех да си представя, че нещо, свързано с работата ни, би могло да стане причина за убийството му.
Не се занимавахме с опасни въпроси, просто идентифицирахме изгубени селища под горите с електромагнитни дигитални образи или изобретявахме високоскоростни спектромерни техники, за да датираме компонентите с въглероден анализ, без да повреждаме мострата. Гордеех се с нашата работа.
И всичките ми познати смятаха, че вършим нещо добро. Дори татко, който присъстваше на откриването на института, се гордееше. А той бе пилот от ВВС на САЩ, летял в 212 бойни мисии, беше катапултирал над Босна през 1995 година и избягвал сръбските паравоенни части цели три дни.
Дойде време да се качвам на самолета.
Радвах се, че съм избрал място до прозореца. Мисълта, че трябва да идентифицирам тялото на Алек, ме отблъскваше от безсмисленото бъбрене. А представата, че аз можех да лежа изстинал в някаква морга, а Алек да лети, за да идентифицира тялото ми, не помагаше.
Беше ми писнало от думите на съчувствие, които хората изказват, когато разберат, че ти се е случило нещо лошо.
Не че не обичам да говоря за Айрийн или да мисля за нея. Все още съм потънал в общите ни спомени, ала мразя да разговарям за това с непознати. Думите често засядат в гърлото ми.
Бяха изминали цели десет дни, след като дойдоха в къщата ни, за да ми съобщят, че е мъртва, и чак тогава ми потекоха сълзите. Дълбоко в себе си не исках да приема този факт. Бях страшно наранен, нуждаех се силно от нея и я обичах. Признах на психиатъра, че не бях готов за всичко онова, което тя искаше от мен. Не знам дали някога ще бъда.
Цели дванайсет години Айрийн бе най-хубавото нещо в живота ми. Приятелите ми в Масачузетския технологичен институт[2] ме смятаха за луд, задето оставам в Англия, понеже според тях в Щатите щях да печеля много повече. Но там нямаше как да бъда по-щастлив. Влюбих се в Лондон.
Под самолета се търкаляха тъмносиви облаци, а един тип на седалката до мен четеше книга със заглавие „Турция — новата сила“.
Вдигнах таблета си. Свалих на него пътеводител за Истанбул. Прочетох няколко страници и дойде време да сервират, ала не докоснах храната.
Безпокойството ми от перспективата да видя тялото на Алек нарастваше, докато се спускахме над мастиленото Мраморно море, към дългия лъкатушещ бряг, маркиран от блясъка на уличните светлини в ранната вечер. Вече се виждаше Истанбул — сив гоблен от пътища и сгради.
Час по-късно мраморният под в залата за пристигащи закънтя, щом тръгнах по него.
Усетих познатата задушаваща августовска средиземноморска жега още със слизането от самолета, но в тази зала, наподобяваща метална пещера, всичко беше хладно и гладко.