Беше прекрачил прага. Усещаше погледа на Сара в гърба си, както винаги, и се бе зарекъл този път да направи нещо, което никога не беше правил, понеже всеки път му се струваше някак си нелепо смешно. Зарече се да се качи в мерцедеса както винаги, да включи двигателя както винаги, да потегли както винаги — а после да спусне стъклото и да помаха с ръка в отговор на Сара. И тя щеше да го види и щеше да знае, че той все още я обича. И щеше да се усмихне. Непринудено. Както преди.
Филип слезе по стъпалата пред къщата, обърна се към Сара, усмихна се… и видя как тя затвори вратата и изчезна в къщата. Просто така. Никакво помахване, никаква Сара. Никакъв ритуал. Никаква утеха. Само една снежнобяла врата с табелка с номер 11 отстрани. Докато се спускаше по стъпалата към улицата, той вече бе успял да усети вкуса на есента във въздуха — миниатюрни частици от първия мраз и разкапващи се листа… както котките подушвали, когато смъртта се приближава до безнадеждно болни хора. Дъждът съединяваше небе и земя в сиви нишки, дебели като пръчките на решетка.
Филип загаси цигарата, от която го беше свил стомахът, после седна пак в чакалнята до изходната врата, този път колкото се може по-далеч от влюбената двойка. Повечето черни кожени седалки бяха заети от бизнесмени, от сиви господа като самия него, които щракаха по клавишите на лаптопите или мобилните си телефони. Тук-там между тях, подобно екзотични птици, клечаха няколко от неизменните туристи.
Малко преди това, докато търсеше билета си, той бе установил, че Сара му е пъхнала ябълка в джоба. Не знаеше дали да се зарадва, или да се ядоса. Ако беше искал да си вземе ябълка, щеше сам да си опакова една. Тази странна смесица от прекалена грижа и студенина. Какво означаваше?
Той наблюдаваше хората, бързащи из сградата на летището, всеки тръгнал към своята собствена неизвестна съдба, и както доста често в последно време, го връхлетя мисълта, че свободната воля е само илюзия и че той не се движи свободно из живота, а по-скоро като по релси, насочващи го ту насам, ту натам, без изобщо да им въздейства. Нямаше избор дали да поеме по това или по онова отклонение, дали да избере правилното или грешното, величието или подлостта, любовта или омразата. Всичко, което можеше да направи, бе да се държи здраво, когато влакът влиза в завоя, и от време на време да пъха глава през прозореца и да се наслаждава на попътния вятър, ако отсечката го позволява. Всичко се движеше към неизбежен, отдавна определен край. Той, Сара, Лео, всичко, всеки.
Никога преди не се беше замислял над това, всичко бе започнало с онази, единствена, проклета нощ. А може би пак си въобразяваше. Може би всичко бе започнало много по-рано. Той проследи мислено събитията, както често правеше през изминалите месеци, стъпка по стъпка, и както винаги, се почувства разбит под техния напор. Сякаш на пълна скорост го беше блъснал огромен, тежък тонове влак. Влак, който той не би могъл да спре по никакъв начин. Просто не намери в спомените си нито един момент, в който е могъл да действа различно, а не както бе постъпил в действителност. Кога се беше задвижил този влак? Когато тръгнаха в онази фатална вечер? Или преди това? Не намираше отговори на тези въпроси. И все пак трябваше да каже на Сара. Дори тя да не заслужава.
Филип взе телефона си и набра номера й. После прекъсна връзката, остави апарата настрани. Такива неща не се уреждат по телефона.
Разбира се, че ще й каже. Веднага след завръщането си.
Моят единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети ден, помисли си той. Ден, който почти изцяло ще прекарам на борда на самолет.
От своето място Филип можеше да наблюдава самолетите при излитане и кацане. Той се облегна назад и се загледа как машините се изстрелват по пистата и накрая преодоляват земното притегляне. Летният дъжд беше престанал, небето се простираше в смесица от мръсносиво и петнистосиньо.
Бих могъл да остана, помисли си изведнъж Филип.
Седмици наред беше хранил в себе си едно-единствено желание: да се махне, само да се махне, да изчезне, а сега мисълта да се качи на борда на една машина, която с всяка секунда ще го отдалечава от всичко важно за него, му се струваше почти непоносима. Южна Америка. Какво, по дяволите, щеше да търси той в Южна Америка?