— Мамо, телефонът ти звъни — казва Лео до мен. Аз се стряскам леко, дори не съм забелязала кога е седнал до мен с висока куличка сладолед в ръка. Той ближе припряно сладоледа, решителното изражение на лицето му показва, че е решен да спечели състезанието срещу слънцето, което безпощадно го топи.
Опипвам вътрешността на чантата си, намирам телефона. Очаквам да видя номера на Мириам или евентуално на някого от моите вчерашни гости, може би Клаудия, която си забрави у нас копринения шал, може би Мирко, който, какъвто е любезен, сигурно иска да благодари още веднъж за хубавата вечер. Но не, номерът е непознат.
В главата ми тутакси бие тревога. За миг ми минава мисълта да прехвърля обаждането в пощенската си кутия. После обаче си казвам, че Лео е до мен, че е добре, даже много добре, с огромния си сладолед, който се стича лепкав по пръстите му. А докато той седи до мен и се бори със сладоледа, не може да има нищо катастрофално. Приемам обаждането.
— Да, моля?
— Казвам се Вилхелм Ханзен — обажда се един овладян, официално звучащ глас. — Със Сара Петерсен ли говоря?
Сбръчквам чело.
— На телефона — отговарям глухо.
— Госпожо Петерсен, аз съм сътрудник на Външно министерство. Толкова се радвам, че се свързах с вас. Звъняхме в дома ви, а сега за щастие открих номера на вашия мобилен. Имаме да ви съобщим нещо много важно и в никакъв случай не искаме да го узнаете от пресата.
Изведнъж устата ми пресъхва.
— Не искате да узная от пресата? Какво да узная? — питам.
Зная какво иска да каже той. Може да има само една причина, за да ми се обажда сътрудник на Външното министерство. Това е обаждането, което чакам от седем години. Знам го, а същевременно просто не мога да повярвам. Сигурно сънувам. Трябва да е сън, ей сега ще свърши и ще се окажа в един коридор, трепереща и наплашена пред заключена врата, зад която отеква глухо потропване.
— Госпожо Петерсен, седнала ли сте? — пита гласът.
— Да, седя — казвам.
Отново се овладявам. Седем години се подготвях за това обаждане. Готова съм. Вилхелм Ханзен от Външното министерство не може да ми съобщи нищо, за което да не съм подготвена. Не може да ми представи никакъв сценарий, по-лош от онези, които са минавали пред очите ми в моите безсънни нощи. Той ще ми каже, а аз най-сетне ще мога да започна отначало. Настроение за тръгване. Не беше ли това думата?
Преглъщам.
— Кажете ми — моля аз.
Следва кратка пауза, после Ханзен започва да говори. Аз го слушам мълчаливо. Сетне разговорът ни приключва, аз блокирам клавиатурата, пъхам телефона обратно в чантата си, дръпвам ципа, оставям я до мен и започвам да повръщам залпово.
9
Всичко ме заслепява. Светът изглежда различен. Някой е сложил върху него филтър, който променя всичко. Небето е по-синьо от преди, кобалтовосиньо. Листата на дърветата са неоновозелени, слънчевата светлина е тъй ярка, че очите ме болят — дори и зад тъмните очила.
Спомням си, че Филип имаше тази способност: да оцветява моя понякога безцветен свят, с ентусиазма си, жизнерадостта и хумора си да обагря в папагалска шарения сивите дъждовни дни или мрачните настроения. Той оцветяваше моя живот, както дете попълва с дебели пастели книжка за оцветяване.
Седя в градината под моето любимо ябълково дърво. Сигурно е горещо, ала аз мръзна. Радвам се, че тук няма никого. Трябва да съм сама. За малко да съм сама, трябва да дам на мозъка си шанса да проумее. Седя под ябълката — както Буда под дървото бодхи, сякаш чакам просветление. Из мозъка ми, подобно на мантра, се върти една мисъл.
Филип е жив.
Той е жив.
Покрай оградата се разхожда котка с бяло петно, спира се за малко, хвърля ми един поглед, сетне решава да ме игнорира, изчезва към имота на съседите. Питам се къде ли е близначката й. Преди време бяха две петнисти котета и ходеха винаги заедно, две игриви мъничета от едно котило — и до днес не зная на кой съсед принадлежаха. Филип ги обичаше.
Продължавам да седя и да се опитвам да си изясня нещата. А после отведнъж в гърдите ми се надига чувството, расте, става твърде голямо за тялото ми, за моя тесен гръден кош, пукам се, не го издържам, не мога повече да седя тук, ставам, връщам се в къщата, отивам до телефона.
Не мога повече да го задържам за себе си и в себе си, трябва да го споделя, да го разделя или да се пръсна.
Но тъкмо хващам телефона в ръка, и вече не зная какво да правя.