На кого да се обадя?
Първият ми импулс е да набера номера на Мириам. Тя е единствената ми истинска приятелка, при нея ходя, когато трябва да говоря. Мириам обаче не познава Филип, никога не го е срещала, с нея се запознахме едва след неговото изчезване. Струва ми се погрешно да въвличам първо нея в случилото се.
Семейството, мисля си. Човек първо трябва да каже на семейството си. Но аз вече нямам такова, само двамата сме — аз и Лео. Бащата на Филип, от когото той е наследил огромния концерн, е починал преди много години, майка му е болна от алцхаймер и от години живее в луксозен старчески дом. Мъжът ми няма братя и сестри. В това отношение си приличаме. Аз също нямах семейство… преди да срещна Филип и преди да се появи Лео.
Пръстът ми все още стои над клавиатурата на телефона. Колебая се. Обзема ме внезапната силна потребност да позвъня на Йохан. Йохан Кербер, стар приятел на семейство Петерсен, човек, когото Филип уважаваше и от когото търсеше съвет, когато се нуждаеше от такъв. А след това, след изчезването на Филип, аз бях тази, която можеше да се уповава на интелекта и уравновесеността на Йохан, на неговите бащински съвети. Той се грижеше за всички финансови и стопански дела. Филип, който все пак бе най-важният съсобственик в един огромен концерн с милиарди оборот, изведнъж бе изчезнал от полезрението. Имаше да се уреждат толкова много неща. Нищо няма да го зарадва повече от това да чуе, че Филип се завръща. Набирам неговия номер, но в този миг ме връхлита угризение на съвестта и се отказвам. Естествено, че майката на Филип е човекът, който трябва първи да узнае. Че синът й е жив. Че е на път към родината си. Какво като има болест на Алцхаймер. Погрешно ще е да не информирам първо нея. Разлиствам малкия си черен бележник с всички важни номера, които ползвам редовно, но не мога да запомня. Намирам номера на старческия дом, където е настанена Констанца, и набирам цифрите.
Още при първото позвъняване отговаря решителен женски глас.
— Добър ден. Казвам се Сара Петерсен — казвам. — Може ли да говоря с моята свекърва?
— Ах, госпожо Петерсен — отговаря гласът. — Много съжалявам. Днес свекърва ви никак не е добре, съмнявам се, че е възможно да се говори по телефона с нея. Но ако искате, наминете насам. Може да я видите по всяко време, няма никакви пречки.
В мен тутакси се надигат угризения. Не съм посещавала Констанца много отдавна. Бях твърде много заета със себе си и с моите собствени проблеми.
— Благодаря — отвръщам. — Ще намина веднага щом имам възможност.
Затварям и веднага след това набирам номера на Йохан. Звъни се — веднъж, два пъти, четири пъти, седем пъти, накрая се отказвам. Набирам мобилния му номер, който зная наизуст, пристъпвам от крак на крак, докато се появи връзка. Този телефон обаче е изключен. Изругавам тихо. Вземам отново бележника си и търся номера в офиса му, той ми го е дал за крайно спешни случаи и не съм го ползвала никога досега.
Едва съм набрала номера и отсреща вече се обажда любезен и служебно делови женски глас.
— Добър ден, казвам се Сара Петерсен. Мога ли да говоря с господин Кербер? — питам.
— Господин Кербер замина служебно в чужбина — отговаря жената от другия край на линията.
— А, да, естествено — изтърсвам аз, защото се сещам, че той искаше да замине за няколко дни по работа в Пекин.
— И кога се връща? — питам.
— Господин Кербер ще бъде в страната след три дни. Желаете ли да оставите съобщение?
— Не, благодаря — казвам. — А знаете ли как мога да се свържа с него там?
— Не ми е разрешено да давам частния номер на господин Кербер. Може би вие ще се обадите пак, когато…
— Оставете, няма значение — прекъсвам я аз. — Имам мобилния му номер. Ще опитам по-късно пак. Благодаря.
Затварям, без да дочакам отговор. Веднага набирам за втори път мобилния му телефон с безсмислената надежда, че в кратките минути, докато съм разговаряла с офиса му, Йохан е включил телефона си.
— Хайде, хайде, хайде — мърморя, докато се осъществява връзката.
После обаче незаинтересовано звучащ глас ми съобщава, че няма връзка с абоната, и аз прекъсвам. Междувременно съм пламнала почти в треска. Непременно трябва да говоря с Йохан. Отново изругавам, премислям няколко секунди, но вече не се сещам за никого, на когото бих могла да се обадя. Така че все пак набирам номера на Мириам. Отново чакам нетърпеливо сигнала, почти съм сигурна, че е заето или че никой няма да вдигне, но накрая прозвучава познат глас.
— Мартин Бекер.
— Мартин! Здрасти! Сара е.
— Супер-Сара! — възкликва Мартин.
Той обича да ми казва така. Сякаш съм някаква супергероиня. Този път по изключение го игнорирам.