— Може ли да говоря с Мириам?
— Не знам дали можеш — отговаря Мартин и дори без да го виждам, знам, че се подхилва накриво.
Обикновено проявявам голямо търпение към неговите майтапи, но не и днес. Трябва да говоря с някого, веднага.
— Там ли е или не? — питам и се опитвам да звуча уравновесено.
Мартин забелязва, че не съм настроена за шеги.
— Не. На пазар е. Аз в момента пазя децата. При теб всичко наред ли е?
— Всичко е отлично — казвам. — Исках да й разкажа нещо, но мога да го направя и по-късно.
— Както искаш — отвръща Мартин.
Казвам чао, затварям телефона. Не мога да дишам. Още веднъж, за последен път, се опитвам да се свържа с мобилния на Йохан. Сега пък дава „заето“. Излизам от къщата и пак се насочвам към градината.
Денят е станал още по-горещ, по небето лениво се влачат няколко весели летни облачета, в тях разпознавам някои от животните, които днес видях в зоопарка, едно бебе слонче, тигър, бяла мечка. Още при първата крачка навън слънцето започва да ме пари по главата, из съседните дворове не помръдва нищо, всички са се изпокрили вътре, опитвайки се да се избавят от мъчителната жега. Няма крещящи тийнейджъри в басейните на съседите, нито вой на косачки, нито деца по люлките, окачени на черешовите дървета. Единственото, което чувам, е бръмченето на пчелите, които не се впечатляват от горещина и летни ваканции, а си работят и прехвърчат от цвят на цвят.
И пак се чувствам така, сякаш ще се пръсна, толкова съм подута. Стомахът ми се бунтува, както одеве в зоопарка. Подпирам длани върху бедрата си, навеждам се напред, броя вдишванията си, позивът за повръщане изчезва, остава само лек световъртеж. Там, зад ключицата ми, има едно странно чувство, то се върти и мята из гърдите ми, надига се все по-нагоре и нагоре, после си пробива път. Прихвам. Отначало се кискам тихо, сетне избухвам в бурен смях и се смея кой знае колко време.
Стряскам се, когато внезапно вдясно, отвъд оградата, деляща нашия имот от този на съседката — старата госпожа Тайс, се дочува глас. Госпожа Тайс е прехвърлила осемдесетте, яка, пряма и твърде странна. Тя не обича деца (освен Лео) и казва, че откакто е вдовица, била много по-щастлива. Не че имала нещо против мъжа си, обаче някои хора са създадени, за да бъдат сами, и към тях спадала и тя. Госпожа Тайс винаги има котешка храна в дома си, макар че няма котки. Зарежда я за всеки случай, ако покрай къщата мине някое гладно бездомниче. Пече редовно сладкиши, макар че не обича сладко, прави го просто защото й харесва къщата да ухае на прясно изпечен кекс. Страшно обичам тази жена.
— Толкова се радвам, да ви чуя да се смеете. Изобщо не искам да ви преча — обажда се госпожа Тайс.
— Здравейте, госпожо Тайс — казвам. — Добре ли сте?
— Трябва, да, трябва да съм — отговаря тя и повдига малка кошничка с малини, които явно току-що е набрала. — Работата по градината ме държи във форма!
Подава ми кошницата над оградата, аз си вземам една малина, лапвам я.
— Страхотия! — казвам. — Ама те вече са сладки като захар! Благодаря.
— Но моля ви се, какво правите? — пита госпожа Тайс. — Вземате си само една? Това е направо смешно.
Тя млъква за миг, изглежда мисли нещо.
— Цялата кошница е за Лео и за вас — казва накрая. — Знам, че ги обичате, и още как!
— Колко мило! — отговарям. — Много, много ви благодаря. Лео много ще се зарадва.
Госпожа Тайс махва с ръка и отново се връща към работата си в градината. Няколко минути я наблюдавам мълчаливо. С нея не сме роднини, но тя е нещо като баба заместник за Лео. И за мен също. Рядко контактува с другите съседи наоколо. Откакто миналата година реши да говори само в рими, за да си тренира мозъка, реномето й на безобидна луда се затвърди още повече сред съседите.
— Мъжът ми се завръща — изтръгва се ненадейно от моята уста. — Филип е жив. Намерили са го!
Не издържам повече, просто трябва да го кажа някому, защо не на лудата госпожа Тайс.
Тя ме поглежда, сбърчила вежди, май за миг се пита дали е чула добре. После явно решава да се довери на слуха си.
— Значи ще падне голяма радост! — казва най-сетне.
А после, щом осъзнава, че сега, след близо цяла година в рими не може просто така да изпадне отново в проза, добавя:
— Ще кажа честно, моя мила, това ме прави тъй щастлива.
— Току-що го научих — казвам. — Филип е жив. Идва си у дома.
Става ми ясно, че го изричам за първи път на глас, а това раздвижва нещо вътре в мен. Разхълцвам се и вече не мога да се спра. Госпожа Тайс просто ме гледа, може би не знае какво да каже, а може би не й идва на ум никаква рима.