Аз се овладявам.
— Извинете — казвам. — Трябва да се прибирам. Имам да върша много неща. Още веднъж ви благодаря за вкусните малини.
В къщата е прохладно, аз все още зъзна. В кухнята вземам половината малини, слагам ги в малка купа и ги прибирам в хладилника — за Лео. После сядам на пода и пъхам останалите малини в устата си — една след друга.
10
Лео ме гледа с ококорени очи. Изречението, което казах току-що, все още отеква в стаята. Дълго размишлявах как да му го съобщя. Къде да му кажа. С какви думи точно. „Твоят баща“ или „тати“? „Идва си у дома“ или „Жив е“?
Опитах се да си спомня какво е да си на осем години. Да се катериш на най-високите кестени, безстрашно, понеже все още не си проумял какво е смърт и какво е парализа на долните крайници. С наслаждение да клатиш хлабавите си млечни зъби, докато паднат, и изобщо да не се замисляш при това. Да копаеш гробчета за мъртви птички, които си намерил в тревата, да им правиш малки надгробни паметници, а на погребението ту да гледаш сериозно, ту да се кискаш засрамено, понеже никога не си преживявал истинско погребение. Винаги и навсякъде да тичаш, понеже няма смисъл да ходиш от точка А до точка Б, след като можеш да бягаш.
— Тати си идва — повтаря синът ми, сякаш се опитва да огледа изречението от всички страни, за да открие какво трябва да прави с него.
За него баща му вече не е мисловна конструкция, само един от многото герои от историите, които мама, приседнала на леглото му, му разказва вечер. Като героя от някоя приказка, заключен някъде между черните буквени знаци върху белите страници на книгата. Сега Лео е объркан, а аз не мога да изчистя мислите му. И ми се иска да има повече време. Повече време, за да му обясня на спокойствие, за да може той полека-лека да свикне с мислите. Но няма време, нито за него, нито за мен.
Филип се завръща.
Не някога, а утре.
Лео мълчаливо увива ръце около мен. Известно време седим така двамата. Горкият Лео, сигурно всичко това му идва твърде много. Тъкмо понечвам да го попитам какво мисли за тези неща, как се чувства, когато забелязвам, че диша много бавно и спокойно. С удивление установявам, че синът ми е заспал.
11
Стоя гола пред огледалото и се опитвам да се огледам съвсем безпристрастно.
Жената в огледалото не е висока, но не е и ниска. Стройна е. Има къса коса, която й придава момчешки вид, прави я да изглежда по-млада, отколкото е. Има слънчев загар, малки гърди. На ханша вляво има миниатюрна, изглеждаща като измита татуировка. Малка пеперуда. Погледът й е леко неуверен.
Опитвам се да открия какво в мен се е променило през последните години.
Все още ли съм жената, която Филип помни?
Остаряла ли съм?
Колко съм остаряла?
Не намирам отговор. И въобще каква полза да си блъскам главата над това?
Веднъж (малко преди да изчезне) Филип ми каза, че всъщност не вярва в любовта. Не можело да я има. Нямам представа как стигнахме до този разговор. Но си спомням как го погледнах, сбърчила чело.
— Когато смятаме, че обичаме някого, наистина ли обичаме него? — запита Филип. — Или само чувството, което той ни дава?
Аз завъртях с досада очи.
— Естествено, че любовта я има — казах.
— Но ако я има — отвърна Филип със самодоволна усмивка, така, сякаш съм постъпила точно според неговото очакване, паднала съм в отдалече подготвен капан — как тогава можем някога да престанем да го обичаме?
Не знаех какво да отговоря, тогава не знаех. Филип се разсмя и с едно махване на ръката отхвърли мисловния експеримент. Аз обаче оттогава все си мисля за това.
Откъсвам поглед от огледалото и се обличам. В разгара на лятото сме, затова нахлузвам една широка, лека рокля, обувам сандали на невисоки токчета. Поглеждам пак за миг в огледалото. В тази бяла лятна рокля приличам малко на булка, липсва ми само воал. И така се чувствам. Развълнувана и възбудена като млада, срамежлива булка, която се пита какво ли я чака от другата страна. На прага към новия живот.
12
Носим се из града в един безпощадно охладен от климатика джип. Аз зъзна в бялата си лятна рокля, зъбите ми потракват. Господин Ханзен от Външното министерство изглежда точно така, както си го представях. Висок, строен, елегантен, около петдесетте, тънки очила. Шофьорът е в тъмен костюм и слънчеви очила с огледални стъкла и така, както е седнал пред нас, е сякаш излязъл от холивудски филм.
Пътуваме мълчаливо. През вчерашния ден аз говорих още веднъж кратко с Ханзен по телефона, но не научих кой знае колко новости. Да, Филип бил отвлечен в Колумбия. Не, все още не знаели с точност защо не се е стигнало до искане и предаване на откуп. Може би контактът се е провалил. Може би престъпниците са се уплашили. Да, това, естествено, се проучвало. Да, южноамериканските колеги работели по въпроса. Да, от отговорните лица щяло да се поиска равносметка. Да, Филип сега бил в безопасност. Да, здравословното му състояние било задоволително, но той, естествено, бил белязан от случилото се. И душевно също така. Но не, нямало вече от какво да се страхува. Да, било като някакво чудо.